Баща ми смяташе, че продажбите „на ръка“ са начинът да се науча на търговия и с одобрение отбеляза, че може би съм наследила предприемаческия му нюх. Двамата започнахме да си подаваме топката, говорейки за бизнес всеки път, когато бяхме заедно и скоро той започна да ме насърчава да продължавам.
„Ако си намериш истинска работа – каза ми, – ще удвоя парите, които печелиш.“
Няколко дни по-късно се разхождахме по Саут Молтън Стрийт и се сблъскахме със Сидни Бърстейн, приятел на баща ми от времето на Видал Сасун. Сидни погледна към разхайтената дъщеря и попита: „С какво се занимаваш?“„Учи мода. Посещава часовете в Американския университет“ – отвърна баща ми. „Това са глупости. Трябва да дойдеш да работиш за мен“ – каза Сидни.
Той и жена му Джоан бяха собственици на „Браунс“ – легендарния бутик, който представяше великите дизайнери в Лондон от 1970 г. Още същата седмица продавах Азедин Алайя в магазина им на Саут Молтън Стрийт 24. Бях доста по-млада от останалите момичета и понякога носех шорти за колоездене, разбира се, на Алайя. Също така усвоих практиката да работя по цял ден, а след това да прекарвам цяла нощ в клубовете с Давина Маккол и Саманта Робинсън. За нещастие, възприех и тежката зависимост от дрогата на века: кокаин и екстази.
Работих в „Браунс“ през по-голямата част от 1987-а и това беше страхотно обучение по търговия. Работех в склада и в салона, подреждах витрини и отговарях за касата. Разбира се, обичах дрехите и по времето, когато напуснах, бях регистрирала значителен търговски дисбаланс в полза на Сидни и Джоан.
Беше ясно, че съм намерила попрището си и съвсем скоро отчаяно исках да изляза от магазина и да разширя хоризонтите си. Случайно ми се удаде възможност да помогна малко с връзките с обществеността на „Браунс“, което доведе до явяването ми на интервю при Филис Уолтърс, която се занимаваше с техния пиар, както и с пиара на много други дизайнери като Версаче. През 1988 г. Филис ме нае като офис куриер, което означаваше, че носех на модните списания разни неща – дрехи или мостри, каквото искаха – а по-късно ги взимах обратно. Забавното беше, че научавах за някоя фотосесия на тема „пролетни рози“ или „оранжерийни цветя“, след това преравях колекциите на клиентите ни, за да намеря нещо, което би могло да бъде включено. Можех да избирам най-подходящото по своя собствена преценка и да го изпратя за снимките. В крайна сметка стигнах дотам да работя сама за няколко клиенти, сред които „Маркс енд Спенсър“, Джордж Рех и „Молтън Браун“, съсобственост на дъщерята на Сидни и Джоан.
Животът ми на куриер из редакциите ми позволи да разбера от първа ръка как работи бизнесът на модните списания и така след около година бях готова за следващия скок. От Филис разбрах, че Рупърт Мърдок се кани да пусне британско издание на „Мирабела“ – едно много интелигентно и изискано женско списание, кръстено на името на Грейс Мирабела, бившата редакторка на „Вог“. Помислих си, че мястото е точно за мен и се впуснах в борбата за получаване на тази работа с постоянство, каквото никога не бях показвала в училище. Прочетох всичко за визията им, за етоса им и за потенциалните им читатели.
Модните списания обхващат два много различни свята: мода и журналистика. В Лондон момичетата, които пишат статии – дългите, понякога много съдържателни статии – разполагат с дипломи по изкуства. Модните отдели, които се занимават с пищното и творческо представяне на самите дрехи, наемат момичета като мен, които са по-малко образовани, но са по-ориентирани към външния вид. В „Мирабела“ моден директор беше Каролин Бейкър, легенда в тези среди, прочула се с радикалните фотосесии, които беше направила за „Нова” и „Дъ Фейс”, както и за „Ай Ди“, което беше започнало да излиза през 60-те. „Мирабела“ беше по-масово издание, но Каролин все още се смяташе за доста крайна. Бях много развълнувана, когато ме нае за свой асистент.
Сега със сигурност бях поела по правилния житейски път. Изглежда, че завинаги бях оставила в миналото дивана в мазето, гуакамолето и телевизията. Но тогава настъпи финансовата криза през 1989-1990 г” Мърдок дръпна шалтера и всички в „Мирабела” станаха излишни.
По време на краткото ми пребиваване в света на списанията, се сприятелих с младши модния редактор Шарлът Пилчър, която започна да работи като стилист на свободна практика, а аз приех да бъда нейният асистент на свободна практика. Веднъж изправила се на крака, нямаше да позволя да направя крачка назад толкова лесно. Шарлът живееше в Шепърдс Буш, аз живеех в моето мазе в Белгравия. Повечето сутрини се появявах в дома й с кафе и казвах: „Хайде! Обличай се! Да вървим!“ Все още не се чувствах добре – имах проблеми със съня и проблеми с апатията и депресията, но страхът беше велик мотиватор. Ако имахме дори минимален шанс да останем в играта, то той изискваше да сме на гребена на вълната, което означаваше да бъдем навън и да действаме.