Това се случило някъде около 1959 г. „Суингинг Лондон“ щял да се появи всеки момент и татко се върнал в града, за да отвори ресторант на име „Пейнт Бокс”. Никой не бил във възторг от храната, но това нямало значение. Гвоздеят на програмата били моделите, които позирали на клиентите, за да ги рисуват, докато вечерят. „Водя изкуството при обикновения човек“, казвал баща ми на репортерите.
Ресторантът имал успех, но няколко месеца по-късно татко наел нещо, което някога било задушевен частен клуб в Западен Лондон и го превърнал в кабарето „Льо Кондор“. Все още му се носела славата на бивше гадже на Даяна Дорс, още повече че все пак той бил спасителят й в общоизвестния скандал. Но славата привличала нежелано внимание и скоро се появили злонамерени субекти, които искали да им плаща „застраховка“ за клуба, както и за защита от „лична злополука“. Самият Том Иърдай бил доста упорит и отказал. Скоро след това един от сервитьорите бил пресрещнат от мъж с пистолет. Баща ми едва не бил прегазен на улицата от някакъв ягуар. След това управителят бил нападнат от главорез с железен лост. Татко решил да пренасочи усилията си към бизнеси, по-малко склонни да привличат този тип внимание.
Не се оттеглил напълно от известността, тъй като купил, а след това и живял в сграда на Кенсигтън, обитавана предимно от модели. Срещал се с актрисата от нискобюджетни филми Сабрина Сайкс – английската Джейн Мансфилд, известна с тънката си талия и гръдна обиколка над сто сантиметра. Излизал и с Шърли Ан Филд, която била наистина красива и изискана и партнирала на Лорънс Оливие в „Артистът“.
Още по времето на „Льо Кондор“ баща ми се запознал с модел на име Ан Дейвис, която се снимала в телевизионни рекламни клипове и една печатна реклама за „Шанел“. В онези дни се срещала с негов приятел, също модел, за когото дори се омъжила, но след церемонията булката и младоженецът напуснали църквата през различни врати. Когато татко и Ан се срещнали отново, бракът й вече бил анулиран. През 1965 г. се оженили в гражданското отделение на Уестминстър. Две години по-късно се родило първото им дете – моя милост, на вашите услуги.
Младата двойка купила къща в Холанд Парк, близо до Ногинг Хил, и баща ми продължил да трупа пари, като отдавал под наем апартаменти в Кенсингтън. Тогава, благодарение на това, че майка ми била обсебена от красотата, татко се запознал с нов датски продукт – „Кармен Ролърс“. Представлявал електрически комплект за коса, който вървял с бляскаво червено куфарче с огледало. Въпреки факта, че уредът се продавал за шестнайсет паунда – около половин седмична заплата по онова време – всички модели били влюбени в този „високотехнологичен подход“ към косите им, идеален за задължителните тогава силно фиксирани тупирани прически.
Баща ми имал полусестра – Джейн Трент, по това време стюардеса по линията Лондон – Ню Йорк. Помолил я да провери дали тази измишльотина може да се купи в Съединените щати. Тя докладвала, че не се продава, и така татко влязъл в преговори с човека, който държал правата за Великобритания. Този тип въобще не проявявал интерес към разрастване в Северна Америка, но представил татко на изобретателя на „Кармен Ролърс“ Арне Педерсен. Баща ми откупил правата, както и петстотин комплекта и с тях заминал за Ню Йорк.
Пускането на нов и скъп разкрасяващ уред в световната столица на суетата изглежда доста обезкуражаващо, но все пак татко си спечелил слава на човека, избил пистолета от ръцете на разярен измамен съпруг. Обаждането до универсалните магазини се оказало по-скъпо и времеемко от обезвреждането на гневни съперници, но той успял да се договори със „Сакс“ и „Бонуит Телър“ и така начинанието се увенчало с успех. След малко повече от година той продал правата за Северна Америка на „Клерол“ за 3 милиона долара и двамата с майка ми се върнали в Англия с дебела пачка пари.
По време на престоя си в Ню Йорк баща ми рекламирал „Кармен Ролърс“ на „Глемби Къмпани“, която притежавала верига фризьорски салони. Тогава един от собствениците на „Глемби“ – Сиймор Финкелщайн, пристигнал в Лондон с рекламна цел. „Глемби“ искали да се разширяват във Великобритания и Финкелщайн видял в баща ми човека, който можел да им помогне. Така и станало, баща ми изградил бизнеса им, като започнал от универсалния магазин „Джей Джей Алън“ в Бърнмаут.
Приятел на баща ми, който притежавал собствен салон на Бонд Стрийт, забелязал внезапния ръст на „Глемби“. Името му било Видал Сасун. Той вече бил добре познат в модните среди, но малкият му бизнес не генерирал големи печалби. Сасун се поинтересувал от растежа на „Глемби“ и попитал баща ми: „Можеш ли да направиш същото и за мен?“.