Татко инвестирал 250 000 лири, за да стане съдружник и същевременно помогнал на Видал да изкупи дела на тогавашния си партньор – Чарлс Джънт от „Чарлс ъф дъ Риц“. Изведнъж Видал Сасун се оказал на път да се превърне в световен бранд. Иронията била, че най-голямата иновация на Видал е прическата „каре“, която превърнала предишното начинание на баща ми в отживелица.
Въпреки че единият бил евреин, а другият – ирландец, двамата били замесени от едно тесто. Роден през 1928 г. в Източен Лондон, след това изоставен в сиропиталище, когато баща му напуска майка му, Видал започнал да чиракува като фризьор на четиринайсет години. Служил в израелската армия по време на войната за създаване на еврейска държава през 1948 г. после се върнал в Лондон, за да стане богат. Изключително амбициозен, той дори вземал уроци по ораторско майсторство, за да се отърве от кокни акцента си*, който бил почти непробиваема класова бариера по онова време в Англия. С късмет и подходящо издигане по социалната стълбица, той отворил първия си салон на Ню Бонд Стрийт през 1954 г. След това, през 1958 г” с настъпването на „Суингинг Лондон“ ерата, той се преместил на един партер на Олд Бонд Стрийт, точно срещу „Картие“. Питър О’Тул трябвало да се подстригва в мазето, за да избегне тълпата, която се събирала да гледа. Роман Полански снимал Катрин Деньов от балкона на салона за една сцена от „Отвращение“. Славата следвала Видал и вкъщи – делял жилището с Терънс Стамп и Майкъл Кейн.
[* От анг. ез. – cockney accent – диалектен английски, използван главно от работническата класа в Лондон. – Б.ред.]
Подобно на Видал баща ми винаги поддържал скромна елегантност. Летял с първа класа, носел костюми, шити по поръчка, и ризи „Франк Фостър“ В края на 60-те бил част от групата на Роджър Мур, Майкъл Кейн и Шон Конъри, който често навестявал шивашкото ателие на Дъг Хейуърд на Савил Роу, превръщайки го в нещо като мъжки клуб и място за разказване на истории. Както тези филмови звезди, така и баща ми изпълвал пространството още с влизането в помещението, толкова бил харизматичен. Като тийнейджър понякога посещавах някои от салоните с него и забелязвах как служителите го гледаха сякаш Господ се беше отбил да ги поздрави.
Видал вече разполагал с офис в Ел Ей, но след като баща ми се появил, печалбата в Северна Америка се удвоила за две години. Във Великобритания компанията се разширила в Манчестър и Лийдс. След това бизнесът се разраснал в Германия и Хонконг и създали линия перуки и продукти за коса. Когато разбрал, че японски чирак иска да отиде в Лондон, за да види как Видал подстригва, баща ми предложил да отворят училище.
След като баща ми се преместил в Калифорния и се заел с американския бизнес, погледът му се зареял още по-надалеч. Искал да създаде франчайзинг система, в която отделни предприемачи да плащат, за да използват марката на Видал като получат подходящо обучение и отворят магазин. Останалите в мениджърския екип обаче смятали, че марката трябва да остане първокласна, като „Есте Лаудер”. В крайна сметка бордът гласувал и татко загубил. (Години по-късно Видал ми каза, че отхвърлянето на идеите на баща ми е било най-голямата грешка, която някога е правил.)
През април 1983 г., докато се носех замаяно из Хетфилд, компанията била продадена на „Ричардсън-Викс” за 72 милиона лири – явно татко се бе справил доста добре.
По това време той вече бил готов да намали темпото, купил малкия вестник „Бевърли Хилс Пийпъл“ и заедно с Видал инвестирали в друг, много „лосанджелиски” продукт – „Микро-Куул“ – охлаждаща система, която позволявала на хората да се чувстват комфортно дори в жегата навън. Освен това участвал в борда на „Илингуърт Морис“ – марка текстил, собственост на вдовицата на актьора Джеймс Мейсън.
За мой късмет частичното оттегляне на баща ми му позволи да се превърне в опитен наставник и духовен водач, да не споменавам и инвеститор, в моето ново начинание. Като председател той допринесе страшно много за раждането на звездата на „Джими Чу”. Въпреки това подготвителната работа беше оставена на мен.
Първото нещо, с което се захванах, беше да намеря място за магазин в района, в който исках – локация, удобна за Кингсбридж и Мейфеър, където дамите, обядващи в „Харис Бар“ и „Сан Лоренцо”, пазаруваха. Бях забелязала, че „Маноло Бланик“, единствената ни реална конкуренция в онзи момент, беше на Олд Чърч Стрийт в жилищната зона на Челси, на двайсет минути от най-близката станция на метрото. Пази, Боже, клиентът да работи в офис и да иска да се разходи в обедната почивка наоколо.