Исках да сме на по-достъпно място и скоро го намерих на Мокомб Стрийт, близо до Харви Николс, в горния край на Слоун Стрийт, между Белгрейв Скуеър и „Хародс“. Ако между тези точки се простираше Кръстният път* за определен вид жени, ние бяхме в най-горещата му точка.
[* Мотив в християнското изкуство, който представя Страстите Христови в 14 етапа от Гетеиманската градина до полагането на Исус Христос в гроба. – Б.пр.]
Помещението беше малко, около 160 кв. м, но му избрах кремав паркет и диван, покрит с лилаво кадифе, от мебелен магазин в Странд. Монтирахме няколко стъклени стелажа, след което посетих аукционна къща на Лотс Роуд и купих кремава мраморна маса за задната част на магазина. Това бяха само основите, но все пак имах правилен поглед върху нещата.
Извън прожекторите бяхме дори още по-пестеливи. В мазето, успоредно на склада, направихме малък офис с две бюра и за известно време това беше работното ми място – без прозорци и без украси. Когато започнахме, дори нямах нормален компютър.
Единствената претенция на Джими беше един много известен майстор по фън шуй да благослови начинанието. Платихме пътуването от Малайзия и добър хотел за този тип. След това го заведохме в магазина в полунощ, седнахме в кръг и изпълнихме нещо като ритуал с песнопение. Сложи на огледалото китайски символ, размести касата така, че „парите да не излетят“ и това беше всичко.
Дълго време нямахме нищо за продаване, така че само заради имиджа сложихме на витрините няколко модела висша мода на Джими. Освен това купихме от една фабрика няколко чифта обувки и им зашихме етикети „Джими Чу“. Излитането на парите беше последната ни грижа.
Джими продължаваше да държи работилницата си в Хакни, откъдето се предполагаше, че ще се родят моделите за колекцията. Допускайки, че мога да оставя тази най-важна функция в ръцете му, аз се заех да търся фабрика.
Джими имаше договор за производство в Италия, така че през лятото на 1996 г. заедно с него и племенницата му Сандра отлетяхме, за да посетим фабриката. Не можехме да си позволим дори най-евтините места в нормален търговски полет, затова си купихме билети за един от онези чартъри, които кацаха на някоя изведена от експлоатация военновъздушна база или друго забравено от Бога място, за което никога не си чувал. Цялото пътуване беше един гигантски провал с Джими, който присъстваше само телом, и Сандра, която през повечето време трябваше да му превежда на китайски. Но този опит ми помогна да придобия една по-реалистична представа за новия ми бизнес партньор.
По време на обратния полет, след като бяха сервирали храната, забелязах, че Джими прибира яденето и всичко останало в пластмасова кутия, за да си ги отнесе вкъщи. По-късно, на митницата, го помолиха да си отвори чантата и от нея изскочиха ролки тоалетна хартия. Беше откраднал хартията, сапуна, както и всичко, до което бе успял да се домогне, от хотела и го беше натъпкал в чантата си. А дори не бяхме отседнали в луксозен хотел. Направих се, че не съм забелязала, и продължих нататък.
В действителност вярата ми в Джими беше започнала да се разклаща не само поради липсата на изтънченост у него, но и заради липсата на познания относно производството на обувки. След като контактите му се оказаха напълно безполезни, със Сандра намерихме каталог, в който бяха включени всички фабрики в Италия и информация за кого работеха. С каталога в ръка оставихме Джими вкъщи и се върнахме в Италия, където се заехме със студени обаждания и чукане по вратите с надеждата да ни приемат. Бяхме две млади момичета, представящи марка, за която никой не беше чувал, без нито една поръчка, която да възложим.
Направихме няколко такива „изследователски” пътувания и докато чакахме закъсняващия си полет за Флоренция, се заговорихме с една англичанка и запълнихме оставащото време с несвързани приказки за това, с което се бяхме захванали. Тя ни каза, че има приятелка на име Барбара в обувния бизнес и предложи да ни запознае. Когато се срещнахме с тази Барбара, тя ни отправи предложение да ни представи на някои хора за наша сметка, по-точно – за 25 хиляди лири. Беше малко съмнително, но платихме и тя ни заведе при правилните хора. За да бъдем честни, трябва да кажа, че тя ни представи във фабриката, която щеше да произведе първата ни колекция. Истински оценихме това, което прави за нас, няколко месеца по-късно, когато ни запозна с Анна Конти.
Анна се беше занимавала с производството на „Бали“, а когато се запознахме, работеше за компания на име „Къстъм Фуут”, която правеше обувки по поръчка. Някак си успяхме да я убедим да стане наш изключителен производствен агент и тя стартира собствен бизнес, наречен „ИФ”, а „Джими Чу“ беше единственият й клиент. Предложи да избира фабриките, да прави и да проследява поръчките, да следи мострите кожа и платове да пристигат навреме, да контролира качеството през целия процес, след това да ръководи транспортирането, за да се увери, че всичко се случва навреме. Така, веднага щом имахме дизайна, целият производствен апарат щеше да бъде готов.