Но първо трябваше да се справим с предизвикателството „дизайн на колекцията”, а аз се изправих пред жестоката истина, че Джими няма да е творческият партньор, който се надявах да бъде. Той си изкарваше хляба, като правеше обувки висша мода за клиентите си, това беше всичко, което го интересуваше, и всичко, което правеше. Стигнахме до момент, в който баща ми му предложи по 1000 лири за всеки дизайн, който направи, но на Джими така и не му стигна до ума фактът, че бяхме встъпили в бизнес отношения с него, защото очаквахме, че той ще ни помогне да създадем световен бранд, а неговата част от сделката беше дизайнът.
Нежеланието му да си свърши работата ни дърпаше назад, особено като се има предвид, че се нуждаехме от нещо, което да покажем на шоуто на Нюйоркската модна обувна асоциация през август и на още едно изложение по-късно през есента в Дюселдорф. За да спазим сроковете, отчаяно се нуждаехме от скици за фабриката. Доста неохотно той направи няколко заедно със Сандра и ги изпратихме по факса в Италия.
Както винаги оптимист, аз прекарах известно време в интересни занимания – когато не сновях между фабриките в Италия, звънях в „Сакс“ и „Бергдорф“, „Нордстром“ и „Блумингсдейлс“, дори в „Нийман Маркъс” в опит да убедя закупчиците да дойдат да ни видят на изложението в Ню Йорк. Обадих се дори в специализирани магазини като „Скууп Ен Уай Си” и „Чъкис Бруклин“. Всички знаеха името на Джими от материалите във „Вог“ и работата му за принцеса Даяна, така че поне в това отношение си вършеше работата.
Но мострите ни едва стигнаха в Ню Йорк навреме, а когато ги видяхме, бяхме ужасени. Бяха покрити с черна маркировка, по шевовете се виждаше лепило, а шевът беше отвратителен. Бяха толкова лоши, че въобще не можехме да ги използваме. И ето ни в хотел „Плаза”, със стоика за обувки, на която отново нямахме какво да сложим. Чувствахме се като глупаци. Толкова ни беше срам, че когато си тръгвахме, предпочетохме да слезем няколко етажа пеша по стълбите, вместо да рискуваме по ескалаторите да ни срещне някой, който може да поиска да види какво имаме да покажем.
Опитах се да продължа да продавам по скици, но никой не проявяваше интерес. Е, почти никой. Единственият лъч надежда в тази иначе катастрофална ситуация беше Майкъл Стачовски, който направи скромна поръчка за „Джорджо Бевърли Хилс“. Това беше легендарният бутик, от който беше тръгнал „Родео Драйв“ и където Натали Ууд и Лиз Тейлър идваха с допълнителна лимузина за покупките им. Макар че имахме само една продажба, тя не беше никак лоша.
Следващото изложение на обувки беше в Дюселдорф по-късно през есента. Нямахме друг избор, освен да използваме същите дизайни, но този път помолих Джими да преправи мострите на ръка. „Правя го само заради теб” – каза той, а аз си помислих: „Какъв ти е проблемът? Нали половината бизнес е твой“. Но той продължаваше да се държи, сякаш каквото и да правеше за марката, беше чиста загуба на време.
В Дюселдорф поне имахме добре направени обувки, които да покажем, но нямахме никакви продажби и така се изправих пред тъжната действителност, че концепцията на Джими и Сандра въобще не беше вълнуваща. Тогава осъзнах, че Джими беше обущар и за него не представляваше интерес възможността да стане дизайнер. Бях станала бизнес партньор с „творец”, който нямаше никакъв творчески потенциал.
В този момент преместих Сандра на Моткомб Стрийт. Аз щях да давам идеите, а тя да ги рисува на хартия.
През зимата със Сандра започнахме да ходим на съботно-неделния пазар на Портобело Роуд, където някога продавахме тениски с Барнзли, с единствената развика, че сега търсехме стоки, които биха могли да вдъхновят дизайн. Но не бяхме единствени. Един ден осъзнах, че от едната ми страна е застанал Долче, от другата – Габана и всички се взираме в едни и същи обувки.
Купувах различни винтидж предмети и ги подреждах в малки групи, които разказваха истории. Понякога се фокусирах върху една-единствена обувка. Друг път си казвах: „Хайде да съберем предната част на тези сандали със задната част на тези обувки.” Колекционирах бижута и парчета плат. По-късно щяхме да посетим изложение за производство в Италия, наречено „Линиапел“, което щеше да ми отвори очите със своите стотици павилиони панделки, пера, кожени цветя, парчета козина, смоли, пайети, стъклени мъниста, калъпи и токчета, които станаха емблематични за „Джими Чу”. Никога не бях предполагала, че съществуват толкова възможности.