Така започна да се оформя специфичната идентичност на „Джими Чу“. Първите колекции се базираха на неща, които бяха привлекли погледа ми. Хубавото беше, че нещата, които ме бяха впечатлили и с които се бях свързала емоционално, харесваха и на другите жени.
През този период Джими се отбиваше в магазина почти всеки ден, но само за да пие чай и да нагледа племенницата си. Беше очевидно, че изпускането на Сандра от непосредствения му контрол, го разстройваше. Тъй като не беше човек, който се отказва лесно, той настояваше всеки ден точно в 18 часа негов приятел с такси да я взима и да я откарва в Хакни за „нощната смяна“, за да помага на чичо си с поръчките на изисканата му клиентела.
Малкото пъти, в които Джими казваше нещо за дизайна, обикновено се оплакваше, че правя токовете прекалено високи или по някакъв друг начин нарушавам кодекса на обущаря. Но онова, което за него беше ерес, ние намирахме за иновативно, стилно и забавно.
На този най-ранен етап един приятел ме запозна с две журналистки – Натали Люис и Трейси Браоър, които току-що бяха основали своя фирма – „Броуър Люис ПиАр“. Те също бяха нови, гладни и талантливи и успяхме да се договорим за цена от порядъка на 500 лири на месец.
Натали и Трейси дойдоха с нас на първото ни изложение в Париж през пролетта на 1997 г. Тази колекция беше нашият пробив и беше резултат от моето вдъхновение и уменията на Сандра като художник. Този път разполагахме с добри мостри, но все още бяхме на ръба. Наехме площ на „Траноа“* – изложение за по-дръзките аспекти на модата, което се провеждаше в шатри и палатки в градините на Тюйлери, съвсем близо до „Крийон“.
[* От фр. ез. Tranoi – международно изложение за обувки, което се провежда в Париж. – Б.пр.]
В тази обстановка, която повече подхождаше на занаятчийско изложение или на фермерски пазар, срещнах за пръв път Джули Таунзенд – закупчика на „Сакс“. Тя спря, огледа мострите ни и каза: „Тези са добри. А тези са страхотни!“ След това подплати ентусиазма си с поръчка за 3000 чифта обувки. Така влязохме в играта. Разбихме ги.
Баща ми ми беше казал, че ако в магазина на Моткомб Стрийт продаваме по двайсет чифта на седмица за около 250 лири всеки, значи имаме бизнес. Ето сега три хиляди чифта от нашите обувки щяха да тръгнат към магазините на най-големия търговец на дребно в Северна Америка. Внезапно се озовахме с най-рядкото щастие за стартираща компания – положителен паричен поток. Продажбите за първата ни година възлизаха на 250 хиляди лири при наем 15 хиляди лири и само един нает служител, освен мен и Сандра.
След големия пробив с поръчката на Джули, все още ни предстоеше изложението и разговори с други клиенти, но умът ми вече тичаше напред. Бях започнала да позиционирам „Джими Чу“ като луксозна марка, така че си бяхме съвсем на мястото сред всички тези ексцентрични дизайнери и бижутери на „Траноа“.
Спомням си, че същия ден, след като закрихме пазарния ден, минах покрай „Крийон“ и си помислих: „Дотук искам да стигнем“.
„Броуър Люис“ се справяха блестящо с представянето на нашата история и уреждането на срещи с редактори, които да дойдат да видят колекцията ни. Същата пролет ни помогнаха да направим грандиозно парти в клуб „Уелингтън“ за триста гости, което си беше голям удар. Спомням си как някой каза, че ако бизнесът ни върви така, както върви партито ни, значи се справяме много добре. Работата по стила и имиджа на фирмата вървеше отлично.
Светът на модата е като пътуващ цирк – едни и същи дизайнери и редактори, по един и същ график, сезон след сезон в Ню Йорк, Лондон, Париж и Милано. На мен обаче не ми харесваше идеята да бъдем част от тълпата на всички останали марки обувки, изолирани в отделната вселена, запазена за аксесоарите. И така, вместо да участваме още веднъж в изложението на Нюйоркската модна обувна асоциация през есента на 1997 г. и просто да наемем площ в залите на „Плаза“, пристигнахме за Седмицата на модата, наехме апартамент в „Карлайл“, разкарахме леглото и напълнихме спалнята с обувки.
За Седмицата на модата в Лондон използвахме моето жилище и със Сандра буквално седяхме на пода, докато закупчиците ни разказваха какво искат. Пишех поръчките на ръка, а след това ги изпращахме на Анна по факс.