Сега, когато имаше търсене, Анна Конти разширяваше нашата мрежа от доставчици, включвайки фабриката „Балин“ в Падуа, западно от Венеция, и „Паолети“, близо до Флоренция. Съпругът й произвеждаше кутии за подаръци във Флоренция и тя си обособи малък офис в неговата фабрика, докато аз работех на долния етаж на Моткомб Стрийт и постоянно си разменяхме факсове.
Когато се върнахме в Париж за пролетното изложение през 1998 г., отново се срещнах с Джули Таунзенд и онова, което ми каза тя, беше толкова вълнуващо, колкото и първата поръчка, която беше направила предишната година. Продажбите ни за първата година в „Сакс“ бяха в размер на невероятните 95% и излагахме продуктите си в апартамент в „Крийон“.
Друго периодично събитие за всички в обувния бизнес беше изложението „Линиапел“, което се провеждаше два пъти годишно в Болоня. Обувките се правят от различни компоненти, които трябва да се съединят, а най-качествените компоненти – горни части, токове, стелки, както и най-добрите кожи – идват от Италия. Всички работилници за щавене на кожи и всички производители на кожи участват в това изложение и човек обикаля, докато намери кожите, които иска, от производителите, които иска, после установява контакт с тях и те му стават редовни доставчици. На „Линиапел“ се показват и новите цветове, както и последните технологии в обувния свят.
Все още се опитвах да въвлека Джими – в крайна сметка с баща ми бяхме подписали документи, че половината компания е негова, но когато го поканих да дойде с нас на „Линиапел”, той прекара цялото време в опити да открие какво би могъл да отмъкне вкъщи за другия му бизнес. Беше съсредоточен в токчетата и изрезките кожа, но не и в по-обширната картина.
След като пробихме и започнахме да се развиваме, в графика ми се включиха шест пътувания годишно само за да следя какво се случва в производството. Това означава, че шест пъти в годината със Сандра отивахме в Италия, отсядахме в не точно хубав хотел, а Анна ни развеждаше с кола. Прекарвахме деня в „Балин“ до Венеция, след това пътувахме три часа до Петра, прекарвахме там нощта, а на сутринта ставахме в 6 часа, за да работим с другата фабрика. По-късно Анна включи в работата и брат си Масимо, за да може да остава в офиса, а той да ни вози наоколо.
Исках нашият инвеститор също да се чувства ангажиран, така че го взех на едно от пътуванията до „Паолети“ и след това до „Балин“. За да участва целият екип, Джими и Сандра също дойдоха, така че щяхме да отседнем в един малък пансион съвсем близо до фабриката и аз, разбира се, бях запазила четири единични стаи. И тогава пред всички Джими каза: „Не, не, ние със Сандра ще спим в една стая“. Погледнах я и видях как пребледнява. „За да спестим пари“ – обясни Джими. В онзи момент баща ми все още не беше разбрал нищо. Каза само: „О, добре. Чудесно!“.
Джими винаги искаше да спи в една стая със Сандра и когато това не се случваше, по време на срещите във фабриките се мръщеше и правеше груби коментари. Странното му поведение беше очевидно за италианците и много смущаващо за нас.
Първата ни работна среща с нашите доставчици всеки сезон беше върху скиците на Сандра. До втората ни среща вече бяхме видели всяка обувка от колекцията и Сандра маркираше с химикалка със сребристо мастило изместването на каишката с милиметър нагоре или надолу, за да се получи правилният баланс. Бях обсебена. Наистина исках да създадем перфектната обувка.
Заставах до Франческо, последния ни производител и му казвах: „Не, искам носът да бъде по-плосък“. Или „Намали го с милиметър“. След това отивахме при доставчика на токчета и заставах до неговите машини. „Не, по-тънко в средата“ или „По-широко в основата“. Имах много ясна представа какво точно исках.
Месец след месец характерната идентичност на „Джими Чу“ се изразяваше все по-ясно и по-ясно. На езика на производството това означаваше само най-добрите компоненти и маниакално внимание към детайла. По отношение на дизайна означаваше преосмислени винтидж идеи, екзотични тъкани и орнаменти и изтънчен, но в никакъв случай евтин сексапил.
Какво прави една обувка секси? Балансът на стъпалото и разположението на каишките и може би ниско изрязана предна част, така че да се вижда разделението на пръстите. Някой ми беше казал, че нервните окончания, отговарящи за гениталиите и за стъпалото са разположени в непосредствена близост в мозъка и по тази причина една мъничка клетъчна група е отговорна за страстта на хората към стъпалата и обувките. Ние просто се опитвахме да достигнем тази точка.
Когато започнахме, обувната индустрия предоставяше много възможности за иновация в чисто практичен план. Например женските ботуши винаги са били прекалено широки около прасеца и никой не беше помислил за подобряване на този аспект от външния вид. Така създадох линия ботуши с много тясна горна част. Да кажем, че кракът ви е с размер 39 или 40. Направихме така, че горната част да отговаря на размер 38, което доведе до някои комични ситуации в магазина. За доста дълъг период от време най-преданият ни търговец беше Хана Колман, приятелката на брат ми Даниел. Хана караше клиентките да легнат на дивана с високо вдигнати крака, докато тя се опитваше да закопчае ципа.