Материалът на Васи Чембърлейн в „Татлър“ от 1996 г. за пускането на „Джими Чу“ затвърди усещането ми, че съм длъжна да изглеждам по определен начин, да водя определен начин на живот и да се показвам обилно в медиите. Никога не съм се опитвала целенасочено да „живея“ като марката. Просто се случи така, че имах специфични интереси и приятели и живеех по свой начин и всичко това допринесе за шума около „Джими Чу”. След известно време поддържането на този начин на живот се превърна в част от работата ми с целия съпътстващ я стрес и напрежение от управлението на една компания, както и с отнемането на онова, което при други обстоятелства бихме нарекли „свободно“ време. Все още живеех у дома, нямах кола и абсолютно никакъв социален живот извън забавленията, свързани с бизнеса. През цялото това време двете със Сандра продължавахме да взимаме по 15 хиляди лири на година, което означава, че вечно превишавах оувърдрафта на банката.
В началото показвахме Джими в пресата наравно с мен, но и събитията, които „Броуър Люис“ организираха, единственият му принос беше да се оплаква, че не е направил дизайна на колекцията. Това беше напълно вярно, но не защото ние не искахме. Нещо повече: това не беше позитивното послание, което искахме да предадем на публиката. Но дори сред най-близкия ни кръг той си оставаше обвит в негативизъм. Когато идваше на месечните срещи на борда, задължително го придружаваше адвокатът му и той в крайна сметка не казваше нищо. Сипваше сол в раната, като се оплакваше на клиентите си: „Откраднаха ми името. Ограбват ме!“. Тези реплики достигаха до нас. Някак си беше успял да забрави, че бяхме патентовали името му. През 2001 г. окончателно го откупихме.
С течение на времето странностите на Джими ставаха все по-лични и все по-проблематични.
Приятелка на Сандра я беше поканила на концерт на Стинг, а Сандра го обожаваше. Джими се обади на приятелката й и й отправи животозастрашаваща заплаха. Така приключи темата за концерта.
Веднъж бях в магазина, в залата за продажби, когато пристигна Джими. Той слезе долу да види Сандра и почти веднага тя започна да крещи. Обадих се на баща ми и казах: „Най-добре ела тук бързо – нещо става долу с Джими, мисля, че наранява Сандра“. За щастие, татко беше съвсем наблизо, в хотел „Лоундес“ и му бяха нужни около две секунди да пристигне. Втурна се надолу по стълбите и каза на Джими да се разкара. Това беше последният път, когато видях моя партньор за много месеци напред.
В друг случай се очакваше Джими и Сандра да дойдат на Моткомб Стрийт за среща. Закъсняха и когато влязоха, забелязах, че Сандра беше плакала. Отведох я настрани и попитах какво става. Каза, че Джими я ударил в колата по пътя насам. Изглежда, Сандра беше извършила непростимия грях да се влюби в Тони, шофьора на такси, който чичо й беше наел, за да я прибира всяка вечер без никой да забележи. Ситуацията приличаше на някаква извратена приказка. Верен на сюжета, когато властният чичо открил онова, което според него било предателство, полудял.
Няколко дни след това с татко заведохме Сандра на обяд в едно заведение срещу магазина. Казахме й: „Слушай, нещо определено не е наред. Ако имаш нужда от помощ, ние сме насреща“.
Скоро след това Сандра се появила на прага на родителите ми в окаяно състояние. Каза, че през целия уикенд е спала в колата, защото Джими я подгонил по улицата с нож. „Край! – казах. – Няма да се връщаш там. Идваш с мен у дома.“
Така Сандра се премести при мен на Честър Роу, което й даде възможност наистина да се разкрие и да разкаже за лудостта, на която е била подложена. „Мислиш ли, че трябва да се срещна с психиатър?“ – попита тя.
Самата аз се подлагах на обилна терапия и, разбира се, намирах я за нещо много полезно, така че веднага отговорих утвърдително. Тя очевидно страдаше от последствията на една много заплетена връзка с чичо си и имаше нужда от безпристрастен наблюдател, който да й помогне да се справи. Джими й помогнал в началото, когато пристигнала в Лондон, но след това постоянно й вменявал чувство за дълг, както и вина, задето вече не беше на негово разположение по всяко време. Тя получи професионална помощ и живя с мен около година, докато се почувства по-добре.