През тази година Джими остана в работилницата си и единственият му контакт със Сандра беше препращането на кореспонденцията й. Когато пристигнеше пощата, виждах по плика написани с молив китайски символи. Попитах я какво означават. „Предателка“ – каза тя.
Джими беше смутен не само от това, че тя беше разказала на други хора какво се случва или че се беше преместила да живее при мен, а очевидно и защото тя отделяше от времето, което се полагаше на него, за да работи за новата компания. По същество Сандра беше прекарала като роб в ателието му години наред. Мисля, че той искаше тя да върши цялата работа за бранда „Джими Чу” и хората все пак да смятат, че дизайнът идва от него.
Сандра преживя много стрес и почувствахме нужда да я възнаградим за добрата работа, която вършеше. Баща ми беше председател, а аз – управляващ директор и през декември 1997 г. я направихме творчески директор. Това беше друга грешка, породена от моя наивитет, защото аз не отдавах голямо значение на титлите. Но точно тази се оказа подвеждаща за бранша и често се създаваше объркване по отношение на моята роля и тази на Сандра.
Не е задължително творческият директор да рисува скици, а да формулира и да внушава на дизайнерите визия за колекциите като цяло. Творческият директор определяше кой дизайн да се разработи, за да се вложи в него усещането, което изпращаме към целевата група. Това е даване на насоки, не вършене на същинската работа. И така, въпреки че официално бях управляващ директор, фактически аз продължих да бъда и творчески директор.
Веднага след първата ни голяма сделка със „Сакс“, баща ми каза: „Ако искаш да правиш сериозен бизнес, трябва да пробиеш в Америка“. Това вероятно е най-добрият съвет, който някога ми е давал, защото без силно присъствие в Северна Америка на британските марки им отнемаше около двайсет години да постигнат успех.
Бяхме влезли в „Сакс” и „Джорджо Бевърли Хилс“, но искахме да имаме и собствени специализирани магазини. Така че баща ми се свърза със старите си приятели, с които беше работил за Видал Сасун, Филип Роджърс и Ани Хъмфрис. През 80-те „Ричардсън-Викс“ бяха продали продуктовата линия „Видал Сасун“ на „Проктър енд Гембъл“, а Роджърс и Хъмфрис – съответно стилист и колорист, бяха придобили магазините.
Баща ми заведе Филип на обяд в „Карлтън Гауър” и му предложи сделка, която щеше да ни позволи да се разраснем със съвсем малък бюджет. Той предложи на Ани и Филип 50% дял в новия филиал „Джими Чу Ю Ес Ей“. Тяхната част от сделката беше да осигурят напълно функциониращ, готов бек офис, който да обслужва търговската ни дейност в Северна Америка, със служителите и мрежата, работили за Видал Сасун. В добавка щяхме да се възползваме от репутацията на Видал Сасун и да го използваме като гарант при наемането на недвижими имоти. Филип и Ани се съгласиха.
След тринайсет години на Родео Драйв Видал беше придобил две съседни помещения на ъгъла на Норт Канон и Литъл Санта Моника Булевард. Взехме едното, защото имаше голям прозорец и колони, които, ако караш по Санта Моника, се виждаха толкова добре, че все едно имахме билборд на важно и оживено място. Освен това нямаше да навреди на бизнеса до магазина за обувки висок клас да има висок клас фризьорски салон. Бих предпочела да сме в центъра на нашата целева група на Родео Драйв, но с оглед на наема нямах право на оплаквания – нашият дял беше по-малко от половината на 15 хиляди долара на месец.
Изборът на Филип за дизайна на интериора падна върху един архитект, с когото беше работил за Сасун. Двамата с баща ми искаха да използват неговите услуги, за да спестят пари, но дизайнът на фризьорски салон бе много различен и по-функционален от дизайна на търговски обект и аз така и не почувствах, че той е в състояние да приведе в завършен вид моята визия.
Проблемът беше, че щом завършихме магазина, трябваше да останем в него доста дълго време.
Като оставим настрани естетическите игри на думи, все още имахме нужда да излезем на пазара зрелищно. За да го направим наехме една жена от канадската пустош на име Мерилин Хестън. Беше работила за „Би Ви Ар Пъблик Рилейшънс“, но скоро беше започнала собствен бизнес, наречен „Джи Джи Ай – Гет Гууд Инк“. Много харесвах Мерилин, а тъй като тя току-що се беше впуснала в ново начинание, беше неукротима. Знаех, че ако се обърнем към някоя от големите фирми, ще ни прехвърлят към някой акаунт мениджър и никога няма да получим вниманието, което искахме и което Мерилин можеше да ни осигури.