В онзи момент все още не беше ясно как точно ще покрием огромните разходи по събитието. Майка ми отново беше изпаднала в нейното обичайно състояние на трудна личност – в един момент с баща ми въобще нямаше да идват на сватбата, в следващия – щяха да идват и да поканят десетина приятели. В крайна сметка дойдоха и поканиха трийсет. Всеки етап от подготовката беше съпътстван от някаква семейна драма, с каквито, благодарение на майка ми, беше осеян целият ми живот. Както обикновено, никой не можеше да предположи каква глупост ще я извади от равновесие, затова ставахме свидетели на сцена след сцена. Хари Уинстън щеше да ми заеме петдесет каратов диамант и когато отидох в Париж, за да го взема, поканих майка ми с надеждата, че ако и тя заеме нещо наистина красиво, това ще й достави удоволствие, но нищо подобно не се случи. Аз бях булката, но както винаги, целият свят се въртеше около нея.
Допълнително напрежение създаваше и все по-неотложният въпрос кой ще плати постоянно набъбващата сметка. В поканите пишеше „Господин и госпожа Иърдай ви канят…“, но се наложи Матю да добави още четиристотин хиляди към стоте хиляди на баща ми, а когато получих първата голяма печалба от „Джими Чу“, лично аз му ги възстанових. Това малко странно положение създаде излишни търкания, от които наистина нямах нужда, но чичото на Матю – Джей, мултимилионерът, който винаги пътуваше в икономична класа, беше чувствителен на тема използването на Мелънови заради състоянието им. Освен това ми се струваше, че той има доста завишени очаквания за богатството на баща ми. (Също така нямаше представа и колко харчи баща ми за лифтинга, за който майка ми настояваше, преди да благоволи да се покаже пред хората.)
Спазихме американската традиция за генерална репетиция предишната вечер, но добавихме английски привкус. Хенри беше кум и ни позволи да направим събитието в замъка Съдли.
Мария Грахфогел направи скосена рокля с цепка в кремаво и шлейф от дантела. От Париж наехме тента от прозрачна пластмаса, под която сто и седемдесетте гости можеха да седят спокойно и да се наслаждават на гледката на осветения замък. Сред тях бяха Хю Гранг и Лиз Хърли, макар че седмица преди това бяха обявили, че се разделят. Не бяхме част от паството и не притежавахме имот в околността, затова пасторът можеше само да ни благослови. Но все пак дадохме обичайните клетви и всичко изглеждаше като истинска сватба, особено за двойка, която беше вече женена от няколко месеца.
Шаферката ми беше снахата на хотелиерката Анушка Хемпел и носеше рокля на Ели Сааб, която само подчертаваше моята рокля от Валентино. Шаферите ни бяха млади мъже във фракове, а Мат Клифърд, който беше клавирист на Ролинг Стоунс, композира за нас специален химн. Събитието щеше да се състои късно следобед, така че да хванем подходящата светлина на излизане от църквата и фотографът на „Вог“ да може да ни снима как пускаме ято гълъби.
Мисля, че до настъпването на „големия ден“ булките са вече крайно изтощени, и вярна на това клише, бях на предела на силите си. В действителност за мен сватбата беше едно удължено във времето нещастие и през цялото време имах усещането, че всеки момент ще се разплача. Работех много здраво за „Джими Чу“, докато се опитвах сама да организирам цялото събитие и в същото време се стараех всички около мен да са щастливи и наистина бях на ръба на възможностите си.
Вечерята се състоя в библиотеката на Бленхайм с кетъринг от „Адмирабъл Крайтън“, цветя от „Кенет Търнър“ и еклерова торта, висока повече от метър и половина. Лицето ме болеше от замръзналата на устните ми любезна усмивка и отброявах минутите до края. Трябваше да се преоблека още веднъж със зашеметяваща коктейлна рокля от сива коприна от „Клое“ за изпращането. След това щях да хвърля букета, да се прибера в хотела и да се наплача.
Когато дойде време за тостовете, чичо Джей благодари на Матю за любезното домакинство на тържеството, а аз се почувствах сякаш току-що са ме ритнали в стомаха. На всичкото отгоре сега бях и унизена (обидата допълваше травмата от това, че накрая аз щях да платя всичко) и се чувствах ужасно заради татко.
Матю беше наел една американска диско група на име „Бууги Найтс“ да свири на приема. За момент или два се носех по дансинга, имитирайки веселие, но много скоро намерих пътя към малката стая встрани, която беше предвидена за почивка. Стоях там в сватбената си рокля, взирах се в пространството с усещане за празнота като онова, което изпитвах в Хетфилд, неспособна да установя контакт с когото и да било.