Трябваше да напуснем замъка до 2 сутринта, а дотогава беше започнало да вали и с Матю си тръгнахме със синьо бентли под светлините на фойерверки и римски свещи.
Близо до Уудсток имаше два малки хотела. Ние бяхме отседнали в единия от тях, наречен „Мечката” – постройка от епохата на Тюдорите, в която освен нощувка и закуска се предлагаше мухлясал бар и изтъркан зелен мокет. Прибрах се в стаята сама, а Матю остана да купонясва до зори с американските си приятели, които бяха отседнали в съседство. Началото не беше обещаващо.
Сватбеният подарък от чичо Джей беше меден месец на остров Бали. По време на осемнайсетчасовия полет от Лондон бях като зомби, което е направило фалстарт в сериозното задължение да си почива и да релаксира. Щяхме да прекараме в южната част на Тихия океан две седмици и за пръв път от години имах истински отпуск, без факсове, които пристигат по всяко време.
Вероятно двама бивши зависими на меден месец на толкова отдалечено място изглеждат доста съмнително, но ние не се нуждаехме от срещи на Анонимните наркозависими, за да се придържаме към правия път. Бяхме прекалено заети с гмуркане, за което дори получих сертификат за напреднали.
Един ден бяхме на лодка, закотвена на риф близо до един от малките острови, където теченията ни заобикаляха в голям кръг. Това беше последната част от курса за напреднали, в която трябваше да плуваме в опасни води и решихме да го направим по двойки. Бях във водата с моя партньор, когато видях сигнала на Матю, че излиза на повърхността. Ние с партньора ми го последвахме и, за щастие, излязохме съвсем близо до лодката. Качихме се на борда и зачакахме останалите – една двойка от Хонконг и инструктора по гмуркане. Почакахме доста дълго.
След 45 минути Матю ми каза: „Това не е добре“. Беше изчислил хода на течението и вятъра и каза: „Морето ще ги помете. Мога да ти кажа къде точно ще изскочат на повърхността.“
Той обясни на другия човек какво предполагаше, че се е случило, но мъжът отказваше да предприеме каквото и да било. След като измина още един час, каза: „Матю, трябва да направиш нещо. Ще се удавят“.
Години наред Матю беше прекарвал ваканциите си в Мейн и в Карибския басейн, имаше лиценз за капитан и знаеше как да управлява големи лодки. Накрая се наложи да избута човека от мястото за управление и да вземе руля в ръце. Пусна двигателя и се насочи към мястото, където беше пресметнал, че тримата липсващи щяха да бъдат отнесени от течението и вятъра и зададе курс натам.
Извърши истински подвиг – беше успял да открие почти най-краткия път до мястото, където водата ги подмяташе, а течението продължаваше да ги носи. Никога не съм виждала по-изплашени хора, нито по-благодарни. Инструкторът беше толкова шокиран, че напусна работа и се отказа от гмуркането. Двойката от Хонконг продължаваше да изпраща коледни картички на Матю години наред.
Матю имаше много таланти и прекрасни качества, но за нещастие, емоционалната стабилност не беше сред тях. Когато отидеш в клиника за лечение на зависимости, ти казват, че следващите пет години са най-трудни, защото емоциите са все още твърде сурови. Тук идва мястото на поговорката „Живей ден за ден“. Съветват също да не се занимаваш с новоизлюпени трезвеници, защото може да рецидивират и да те повлекат обратно към дъното заедно с тях. Когато срещнах Матю, и двамата бяхме чисти, но да останат чисти е много по-трудно за хора, които страдат от биполярно разстройство. Знаех, че е уязвим, че настроенията му постоянно се сменят, че танцува по цяла нощ и изпада в пристъпи на ярост. Но с ясно съзнание продължавах да мисля, че трябва да упорствам, да имам вяра в характера на мъжа ми и във възстановяването му, а не само в плавателните му умения.
Това бяха трудни времена и за двама ни.
Лондон е като Ню Йорк по отношение на работата – всичко се върти около нея, и невъзможността да се приспособи изнервяше Матю. На партитата му беше трудно да говори с други хора, затова постоянно ме следваше. Баща ми не беше очарован от начина, по който новият му зет носеше отговорностите си на женен мъж.
Тогава го заведох на изложението „Линиапел“ и Матю се озова на изложбата на компанията „Вибрам“, където видя подметката на обувка за уиндсърфинг и това му даде идея. Защо да не направи структурни иновации в спортните обувки и да ги адаптира за официални и ежедневни обувки? На основата на тази нова концепция той реши да пусне собствена мъжка линия – традиционна горна част с олекотена, поемаща ударите подметка, която комбинира гума, полиуретан, течен силикон и други подобни материали. Щеше да нарече марката си „Харис ъф Лъндън“, на името на дядо си Хари Стоукс, който бил истинско денди. Логото щеше да представлява чаплата от семейния герб на Мелън.