Към края на 2000-а „Джими Чу“ носеше годишна печалба от приблизително 3 милиона лири. Имахме собствен бутик в Лондон и бяхме представени в други 450 магазина, включително „Хародс“ и „Селфриджес“. Освен това спечелихме Наградата на Британския моден съвет, която Джими настоя да получи от наше име, въпреки че приносът му за дизайна беше нулев. Личният консултант по връзките с обществеността на Джими водеше церемонията и беше повече от щастлив да участва в тази пародия. „Оставям конфекцията на моя партньор и на екипа“ – каза Джими на медиите, пропускайки да спомене заслугите ни (например тези за конфекцията), за които всъщност получихме наградата.
В Съединените щати „Сексът и градът“ и Оскарите ни осигуряваха постоянно присъствие в пантеона на поп културата. С идването на новата администрация в Белия дом през януари 2001 г. и двете дъщери на президента носеха „Джими Чу“ при встъпването в длъжност. Бяхме готови за разширяване извън трите ни собствени магазина, „Сакс“ и „Джорджос“.
На всеки три месеца свиквахме среща на борда в Сейнт Хелиър, Джърси, на Ченъл Айлънд, където беше седалището на компанията. Джими се появяваше рядко, но когато го правеше, почти винаги гласуваше против предложението, което се обсъждаше. Правото на глас беше пропорционално на собствеността, така че да имаш толкова негативно настроен съдружник определено можеше да спъне работата. Въпреки всички доказателства, че е настъпил правилният момент за разширяване в САЩ, Джими беше категорично против. Всеки път баща ми се опитваше да го накара да разбере как ще се облагодетелства от разрастването и увеличаването стойността на компанията. Татко обясняваше всичко, а Джими се усмихваше и повтаряше: „Да, да, да“. След известно време нещата стигнаха дотам, че всякакъв разговор беше невъзможен. Не само че му бяхме „отнели Сандра“, но и го бяхме „изложили“, като разкрихме на медиите факта, че той няма нищо общо с дизайна на нашите колекции.
В крайна сметка разривът беше толкова голям, че баща ми предложи: „Би ли обмислил оферта за изкупуване на дяловете ти?“.
Отговорът на Джими дойде под формата на опит да ни осъди за двайсет и две нарушения на договора.
Не знам откъде беше взел пари, но беше наел съветник на име Айвън Шийр, който не беше адвокат, а заемаше ръководна длъжност в „Уорнър Мюзик“. Основното оплакване на Джими и екипа му на срещата в „Шератон“ в Белгравия касаеше начина, по който сме основали американската компания с Филип Роджърс, но искът беше сметнат за неоснователен и случаят така и не стигна до съда. Решихме, че това е тактика, с която се опитват да ни сплашат и да ни накарат да платим повече за дела на Джими. А Шийр, който взимаше солиден процент от приходите на клиента си, изглеждаше силно мотивиран да продава.
Тази вражда обаче не беше добра за бизнеса. Влагахме огромни усилия в изграждането на марката, а вътрешните борби можеха да опетнят имиджа на продукта, който трябваше да бъде бляскав, секси и забавен. Както щях да открия по-късно с голямо съжаление, най-голямата вреда, която Джими нанесе на компанията, носеща негово име, беше, че не продаде дяловете си на нас с баща ми. Беше прекалено обиден, за да приеме тази иначе толкова естествена и логична идея.
По това време вече се самоиздържахме. Баща ми беше осигурил първоначалния капитал в размер на 150 хиляди лири, но след първата продажба на „Сакс“ се самофинансирахме. Когато ни трябваше банков заем за отварянето на магазин в Северна Америка, баща ми ипотекира къщата си за 600 хиляди лири, за да набави допълнителния капитал. Ако Джими се беше съгласил да ни продаде дела си, щяхме да се намираме в завидното положение на собственици на цялата компания. В такъв случай бихме могли просто да отидем в банката, да вземем друг заем и да запазим пълен контрол. Но както е забелязал един грък със сандали преди около две хиляди години, Pathei mathos*. Ние изстрадвахме познанието.
[* Авторката вероятно има предвид Есхил и неговото наблюдение, според което човек се учи чрез страдание. – Б.пр.]
След като Джими окончателно се съгласи да продава, само че не на нас, навлязохме в изключително напрегнат шестмесечен период, през който се опитвахме да намерим кой да купи дела му. През това време аз, разбира се, ставах все по-голяма с всеки изминал ден и понасях всички съпътстващи положението ми неудобства. Нямаше да получа спокойната бременност, за която мечтаех.
Матю ни свърза с негов приятел, който беше инвестиционен банкер в Ню Йорк, а той от своя страна ни запозна с Яван Бънч от „Мерил Линч“. Яван ни представи на „Гучи Груп”, на хората, които представляваха семейство Вертхаймер, и на „Шанел“, които отказаха да направят предложение. (След като бяха проучили дейността ни, „Шанел“ все пак решиха да работят с Анна Конти за тяхна собствена линия обувки.)