Разгледахме различни оферти от други компании, но пъзелът така и не се подреждаше. Докато един ден не ми се обади моята приятелка Александра Монтаци и не ми каза: „Запознах се с един човек на име Робърт Бенсусан, който се интересува от твоя бизнес. Искаш ли да се срещнеш с него?“.
„Разбира се”, отвърнах и по този безгрижен начин бяхме въведени в света на частния капитал. Само ако знаех какво ни очаква…
Робърт Бенсусан работеше с финансовата група „Финикс Екуити Партнърс“, за която се говореше, че борави с почти три четвърти милиард долара. Имаха потребителско и търговско подразделение, както и развлекателен бизнес, управлявани от човек на име Дейвид Бърнс, но като цяло компанията беше по-склонна да инвестира в цимент, отколкото в мода.
Дейвид изглеждаше много ентусиазиран, но беше сигурен, че партньорите му няма да са също толкова заинтересовани, затова ги помоли да се приберат у дома и да обсъдят сливането. Това своеобразно неформално маркетингово проучване доведе до шумно утвърждаване на марката, каквото предизвика и възможността за придобиване.
От своя страна, Робърт имаше дълга история с луксозните марки. Беше работил във финансовия отдел на „Лениер дьо Рубе“, а след това беше управлявал линия конфекция за „Шарл Журдан“. После се беше преместил във френската модна къща „Соня Рикиел”, след това – „Кристиан Лакроа“ в Париж и „Джанфранко Фере” в Милано. След тях беше влязъл в борда на „Интер Парфюм, Инк“ в Ню Йорк, а Роуз Мари Браво го наела за личен съветник, който да работи по препозиционирането на марката „Бърбъри“ в Европа и Азия. През 1999 г. създал лост за изкупуване на „Джоузеф“, в който привлякъл като партньори Албърт Фрер и „ЕлВи Кепитъл“.
На пръв поглед изглежда, че това е специалист, който познава модния бизнес и отвътре, и отвън. Но след кратък размисъл човек започва да се чуди: защо е сменил толкова много работни места за този кратък период от време и защо на всяка работа се е задържал за толкова малко време. Къде беше уловката?
Робърт Бенсусан не просто искаше да придобие „Джими Чу“. Искаше да създаде отделно подразделение във „Финикс“, наречено „Екуинокс Лъкжъри Холдингс“, което да оглави в качеството си на председател на борда и изпълнителен директор.
Преговаряхме през втората половина на лятото, а комисията по инвестициите на „Финикс Екуити“ трябваше да заседава на 11 септември, за да реши дали да инвестират в „Джими Чу“ или не. Робърт отиваше към Понт Стрийт, за да се срещне с Радж Пател, нашия счетоводител, и със секретаря на компанията Лу Родуел, когато се случиха терористичните атаки в Ню Йорк и Вашингтон и приковаха вниманието на целия свят.
Дейвид Бърнс се обади да каже, че всичко трябва да бъде преразгледано основно, защото навсякъде около нас цените на луксозните стоки се сгромолясваха. С татко не бяхме особено разтревожени, защото щяхме да запазим своята инвестиция в бизнеса и да реинвестираме голяма част от нашия дял. Единственият човек, който продаваше капитал, беше Джими, заради което и беше цялата сделка.
Няколко седмици по-късно Дейвид се обади да пита как са резултатите ни. Всъщност след събитията от 11 септември имахме 40% ръст в продажбите, дори в Ню Йорк. Нямахме обяснение за случващото се, освен максимата: „Когато животът ти поднесе лимон, иди на пазар“.
Докато чакахме „Финикс“ да решат, не си губехме времето. Преместихме се от Понт Стрийт в офис с площ 1000 кв. м на Иксуорт Плейс. Наемахме още хора, включително дизайнери, и хора, ангажирани в разработването на продуктите, както и още работна ръка за финансовия отдел. Тъй като си спомняхме времената, когато брояхме всяко пени, офисите ни бяха доста обикновени, а мебелите купихме от „Икеа“.
През октомври преместихме магазина от Моткомб Стрийт на Дрейкот Авеню 169 в Кенсингтън, на съседния на „Джоузеф“ ъгъл. Търговци като „Ралф Лорън“ се изместваха в този квартал, което го превръщаше в нещо като Мека на пазаруването. Макар и в напреднала бременност, за да отпразнувам новия магазин, дадох благотворителен обяд в „Дроунс“ в полза на „Туин Тауърс Фънд“.
В края на краищата Дейвид Бърнс и „Финикс” преодоляха страховете си и решиха да купуват, а татко успя да включи в сделката и правата върху американския пазар, които се държаха от Филип Роджърс и Ани Хъмфрис. С оглед на личната изгода беше по-логично Филип и Ани да изчакат, за да се увеличи стойността на дела им, но те се съгласиха да продават от лоялност към баща ми и за да гарантират сделката с „Финикс”.