В началото коментирахме различни варианти, а и знаехме, че „Финикс“ са правили сделки с различни позиции на собствеността – миноритарни и мажоритарни. Робърт обаче ги притисна да искат контролния пакет.
Офертата, която „Финикс“ направиха, беше 9 милиона лири за дела на Джими, който да бъде оценен като 51% от „Джими Чу Лимитед“. Първоначално баща ми категорично не беше съгласен. Нямаше да отстъпи контрола за нищо на света. Но аз толкова отчаяно исках да се отърва от Джими, че го убедих да сключим сделката.
„Колко лошо може да стане?“, казах.
По-късно щях да се обвинявам за това.
Девет милиона за Джими не беше никак лоша цена за правото да използваме името му. Но дори при това добро стечение на обстоятелствата Джими настояваше Робърт да инвестира в неговия бизнес с висша мода. От „Финикс“ отказаха, но въпреки това му разрешиха да регистрира собственото си име за срок от седем години срещу такса от една лира на година. Беше задължен да брандира продукта си „Джими Чу Кутюр“ и обувките му винаги да са с по-високи цени от тези от нашата линия. Също така му забраниха да говори пред медиите без наше позволение.
За още 4 милиона долара „Финикс“ щяха едновременно да придобият и американския бизнес, включително трите ни магазина в Съединените щати, както и правата за разпространение. Тази част от сделката щеше да донесе 2 милиона долара на Филип Роджърс и 2 милиона на баща ми – сума, която той подели с мен. Това бяха първите истински плодове на труда ми за „Джими Чу“, а аз използвах 400 хиляди от тях, за да върна на Матю парите за сватбата.
Всички части на „Джими Чу“ – и европейската, и американската, щяха да се обединят в ново дружество – „Иърнокс Лимитед“, от което двамата с татко щяхме да притежаваме 49%. Щеше да ни отнеме известно време да свикнем с факта, че някой друг ще има последната дума за това как да управляваме компанията. Тогава дори не можех да си представя какво щеше да се случи в бъдеще.
Още преди да финализираме сделката започнахме да се срещаме редовно с нашите нови партньори, за да опитаме да им покажем нашия бизнес. На първата от тези срещи, която се проведе в „Шератон”, в Лондон, предложих да купим фабрика. Имахме проблеми с откраднати наши модели и смятах, че можем да подобрим маржовете, ако се сдобием със собствена фабрика, която да произвежда поне част от колекциите. Робърт не хареса идеята, така че се отказах от нея. Няколко години по-късно сключихме сделка с „Петра“, с която придобихме половината фабрика и това ни донесе всички спестявания и ползи, които бях предвидила. Но втория път решението мина като „идея на Робърт“.
Това беше първият ми болезнен урок в света на частния капитал: основателят вече няма думата и битката на идеите винаги е подчинена на битката на егото.
Но на тази първа среща другите представители на „Финикс Груп“ започнаха да задават допълните въпроси за особеностите на производството. Аз бях единственият човек, който можеше да им отговори, защото само аз бях запозната с всички подробности. В действителност бях затънала до уши в кожа и калъпи от пет години насам, така че разговорът се превърна в нещо като мини семинар по дизайн и производство на обувки и всички плюсове и минуси на това да правиш бизнес в Италия.
По-късно, след края на срещата, докато излизахме от хотела, баща ми се обърна към мен с усмивка и каза: „Знаеш ли, двамата ще си разделим нашите 49% точно наполовина.“
Никога не се бях замисляла за съотношението между моя и дела на баща ми, но дошло от него, това изявление за равенство беше като дългоочаквано признание за моя принос. Разбира се, стана ми приятно, но начинът ми на мислене беше толкова сбъркан, че винаги облекчението от избегнатите грешки или обиди беше по-голямо от истинското удоволствие от постигането или признанието. През цялото време знаех много добре колко и как допринасям. Знаех, че тази подялба е правилна и щеше да бъде много нечестно да се случи по друг начин. Сега това просто се потвърди.
По-голямото утвърждаване обаче дойде, след като „Финикс“ завършиха техния дю дилиджънс* анализ. След като Дейвид Бърнс беше говорил с целия персонал, помоли баща ми да подпише документ, с който официално делът на Иърдай се поделя поравно между нас двамата. Беше разбрал, че аз съм човекът, който взима всекидневните решения и искаше собствеността ми да е изрично регламентирана, за да е сигурен, че няма да напусна.
[* От анг. ез. – due diligence – анализиране на бизнес или човек, с цел да се идентифицира, намали или отхвърли риска, свързан с определена трансакция (придобиване или сливане). – Б.пр.]