[* На англ. ез. Cordwainer. – Б.пр.]
Елизабет Стюарт-Смит, която през 80-те години работела в съседство с Джими, също била възпитаничка на Кордуейнърс. В търговско отношение тя се справяла много по-добре от него и го помолила да прави обувки за нея. Тя била човекът, който пуснал мълвата, че Джими прави „еднократни“ обувки в кратки срокове, сред модните редактори. За известно време двамата заедно правели обувки за нейната линия, но през 1988 г., точно когато брандът й започнал да се разраства, тя решила да премести производството в Италия и оставила Джими на произвола на съдбата. Сигурна съм, че това в известна степен го е накарало да се почувства използван.
Следващата авантюра на Джими била партньорство с трима турци – братя, чийто баща бил отворил фабрика за обувки на Абът стрийт, много близо до Болницата, през 50-те. Името на бащата било Мехмет Кърдаш и, по всеобщо мнение, той бе въвел тънките високи токчета във Великобритания. Беше кръстил марката си „Джина“ – на актрисата Джина Лолобриджида.
Синовете на Мехмет започнали да произвеждат за Джими линия конфекция във фабриката „Джина“ и през 1991 г. отворили магазина на Слоун стрийт, където предлагали марките „Ема Хоуп“, „Джина“ и „Джими Чу”. Спомням си как отидох там, видях обувките, които бяха направили за Джими и си помислих, че са ужасни – нищо характерно, отличително или интересно. Това бяха обувки от типа „майката на булката“ и – излишно е да споменавам – начинанието им не просъществува. Още веднъж лошият опит засилил вродения консерватизъм на Джими и потвърдил поговорката, която той все си повтарял наум: „Обущарю, пробождай до последен дъх“.
Но напредъкът упорито преследвал Джими, този път в лицето на Анушка Хемпел, която забелязала, че много от нейните клиентки поръчват обувките си при него и го убедила да прави модели за нейната марка висша мода. Това довело до решаващото обаждане от Кенсингтън Палас, в което Джими бил помолен да направи обувки за принцеса Даяна. Можел ли той да отиде да й вземе мярка с парчетата си картон? Не трябвало тя да ходи при него.
Джими беше все така отдаден на работата си и се справяше изключително добре с „единствените по рода си“ модели обувки, когато, скоро след изгонването ми от „Вог“, помолих Седрик да ме закара до Хакни, за да проведа с Джими първия си сериозен разговор относно започването на бизнес.
Въпреки че сградата, в която работеше Джими, беше отдадена на странни занаятчии от целия свят (и на случайни модни величия като Алекзандър Маккуин), все още беше известна като Болницата. Нямаше месингови табели, които да подсказват разнообразието от бизнес седалища вътре. Трябваше да минеш покрай телена ограда, бодлива тел и метални решетки, покрай тухлена барака, потънала в плевели и чакъл, и да попиташ за това, което те интересува. Беше нещо средно между „Блейд рънър“* и „Лудият Макс“**.
[* От анг. ез. – Blade runner – научнофантастичен филм от 1982 г., режисиран от Ридли Скот по книгата Мечтаят ли роботите за електроовце?, от Дилип К . Дик (изд. Аргус, 1994 г.). – Б.ред.]
[** От анг. ез – Mad Мах – научнофантастичен филм от 1979 г., режисиран от Джордж Милър. Начало на поредица от общо четири филма, останалите три излезли съответно през 1981 г.. 1985 г. и 2015 г. – Б.ред.]
В деня, в който дойдохме със Седрик, седнахме в пробната с разнищения килим и Джими ни сервира чай. Сандра седеше приведена над работата си на една маса наблизо, но слушаше внимателно, докато обяснявах какво ми се върти в главата. Джими трябваше да направи дизайна на линия изискани обувки, а аз – да намеря фабрика, която да ги произвежда, и да управлявам маркетинга и продажбите. Щяхме да отворим магазини и да пуснем масова линия, която да се продава във висок клас търговски обекти по целия свят, и щяхме да станем невероятно богати.
Седрик мислеше, че планът е добър, но Джими не беше особено словоохотлив. Беше изпадал в подобна ситуация един или два пъти преди това, но въпреки срещата си с кралското семейство, той все още се чувстваше имигрант, който живее с малко пари в общинско жилище с жена си и бебето им. Английският му беше ужасен и мисля, че все още не се бе справил с шока от Лондон, лондончаните и въобще – от всичко западно.
Усмихваше се постоянно по неговия любезен, „азиатски” начин, но въпреки че постоянно повтаряше „Да, да, да”, не бях сигурна каква част от казаното достига до него. Сандра не вдигна поглед по време на цялата среща едва когато станахме да си ходим, кимна и се усмихна плахо.
Отчаяно исках да намеря нова посока в живота си и нямаше да се откажа така лесно. Въпреки това знаех, че изграждането на бизнес с този опърничав, склонен към уединение китайски обущар няма да се случи за една нощ. За една нощ дори нямаше да го убедя да участва.