Все още разполагахме с Анна Конти, която отговаряше за производството в Италия и, разбира се, аз продължавах да летя до там и обратно. Татко имаше малък офис на Иксуорт Плейс, но той работеше основно по телефона и като обядваше с Робърт в хотел „Лоундес“.
Досега бяхме разчитали на счетоводител на непълно работно време и на стандартна счетоводна програма за персонални компютри. Робърт нае „Делоат & Туш“, за да ни научат как да работим със системата и да водим архива. Изпратиха ни Алисън Игън, която постъпи при нас с тримесечен договор, но Робърт беше толкова очарован от нея, че й предложи длъжността главен финансист.
Също така имахме разпространителско споразумение за международна търговия на едро с „Боди Лайне“ – немска компания, която беше един от първите ни клиенти на едро. Предоговорихме споразумението, така че „Боди Лайне“ да поддържат Германия и Австрия, но си запазихме останалата част от Европа, където можехме да търгуваме директно. Две години по-късно си възстановихме правата напълно.
Бяхме готови да отворим наши бутици на места като „Сакс“ и „Харви Никълс“, но все още трябваше да свършим много работа, за да продължим да изграждаме видимостта на марката и след точката на покупка. Чувствах, че е важно не просто да имаме колекция в седмицата на отворени врати за медиите, но също така да се занимаваме с благотворителни проекти и сътрудничества, събития, които срещат модата и изкуството и ни дават възможност да достигнем до публиката и да разшумим около себе си.
Мислех си, че като луксозна марка „Джими Чу“ трябва да си има събитие, така както „Картие“ си имаха полото – те спонсорираха Международния турнир по поло „Картие“, който се провеждаше в „Гардс Поло Клъб“ в Уиндзор.
Освен това смятах, че за да бъде марката ни перфектна, трябва да има нещо общо с филмовия блясък. Чарлс Финч, който преди това работеше с Уилям Морис, беше започнал свой бизнес – създаваше връзки между модния бизнес и Холивуд. През 2002 г. щяхме да спонсорираме първата му вечеря в „Сан Лоренцо“, с която се отпразнуваха наградите на Британската академия за филми и телевизия. Наградите се връчваха в събота вечер и всички актьори и актриси, дори онези, които живеят в Австралия или Калифорния, бяха дошли и това беше прекрасен начин да ги приветстваме в Лондон. Възвръщаемостта беше изключителна, но Робърт прегледа отчетите и отказа участието ни.
След повече от десетилетие тази вечеря е все още едно от най-горещите събития в града, а Чарлс направи и втора вечеря в Ню Йорк по време на Оскарите и трета в Кан. Решението на Робърт беше изключително глупаво и пропуснахме възможността да постигнем разрастване, което неминуемо щеше да се случи, ако бяхме поели риска да дадем своя принос за външния вид на звездите в нощта на Оскарите. Може би ще отбележите, че това е проява на нездрав разум, но той продължаваше да взима подобни решения, което говореше много за неговия характер.
Робърт беше едър, широкоплещест мъж, с прошарена брада и лукав поглед, и, както щях да науча скоро, беше човек, който обича да крещи и да раздава заповеди.
Всяко лято галерията „Серпентин“ в градините „Кенсингтън“ кани някой артист да построи специален парти павилион и се прави нещо като нощ на цирка в парка. В миналото „Ив Сен Лоран” и много други модни къщи бяха спонсорирали мероприятието с голям успех. Затова реших, че в качеството си на английска марка, чийто роден дом е Лондон, „Джими Чу” трябва да спонсорира събитието, без значение, че цената му беше доста висока – от порядъка на 100 хиляди лири. Това се случи две години след като се бяхме сдобили с нов партньор. Когато видя поканата, която бях поръчала, Робърт занесе едно копие в офиса на Хайд Парк Съркъл и го хвърли на бюрото.
„Според вас какво не е наред тук?“
Партньорът ни го погледнал и свил рамене.
„Името ми не фигурира в поканата!“, изкрещял Робърт.
И отказа да присъства.
Вероятно щеше да отнеме известно време да свикна да се държат с мен като със служител в компанията, която аз бях основала, но въпреки това никога не бих си позволила да се отнасям и с най-ниско поставения служител по начина, по който се държеше Робърт с мен.
По време на Оскарите през първата година от нашето партньорство с „Финикс“ бях бременна в осмия месец и не заминах за Калифорния. Вместо това останах вкъщи на Итън Плейс, за да организирам бейби шауър – традиционния следобеден чай, на който присъстват само жени, с Бренда Тафлър, Клаудия Шифър, Емили Опенхаймер, Васи Чембърлейн, Джесика де Ротшилд и Дафне Гинес.