[* От анг. ез. – baby shower – традиционно събиране в чест на предстоящата поява на бебето. на която приятелки на майката поднасят подаръци. – Б.пр.]
Матю обичаше партитата да са малко по-бурни, затова отиде на тържествата в Лос Анджелис сам, като взе със себе си трийсет чифта обувки от неговата марка за мъже „Харис ъф Лъндън“. Нае апартамент в хотел „Дъ Пенинсула“ близо до този на „Джими Чу“ и ангажира пиар специалиста ни Мерилин Хестън, за да е сигурен, че всеки, който дойде да види нашите обувки, ще се отбие и при неговите. Следваше нашата практика да дава обувки на агенти и мениджъри, дори на адвокати, и успя да обуе с „Харис ъф Лъндън“ Стинг, Елтън Джон, вездесъщия Хю Грант, Джон Траволта и Дензъл Уошингтън. В крайна сметка Робърт сметна, че предполагаемото кобрандиране не беше уместно и по негово настояване Матю се оттегли.
Когато напусна Лондон, съпругът ми изглеждаше съвсем нормален, но по време на престоя си в Калифорния се развилия и изчезна за осем дни. Бях обезумяла, докато се опитвах да го открия.
Случи се така, че родителите ми също бяха в Ел Ей – обичаха да ходят там по време на Оскарите – и бяха отседнали в същия хотел. Една вечер майка ми била в лоби бара и говорела с мениджъра, когато видяла Матю да влиза. Знаела, че го търся, и казала на събеседника си: „Господи, това е зет ми! Изчезна преди няколко дни!“. А мениджърът отговорил: „Не, госпожо, вероятно сте се объркали. Това е господин Голдщайн“. Матю се беше регистрирал в хотела с измислено име. Използваше истинската си кредитна карта, за да плати, но ако някой искаше да го открие, в списъка с гости не можеше да се намери никакъв господин Мелън. Редовно сменяше и номера на мобилния си телефон, но баща ми успяваше да го проследи. Когато ми каза, че ще опита да говори с Матю, му отговорих да бъде любезен и просто да се опита да го накара да се прибере за раждането.
За всеки случай се обадих на приятеля на Матю – Хенри. Той се свърза с компанията за лимузини, от която Матю винаги наемаше коли, за да проследят колата. Хенри каза, че открил лимузината да чака на тротоара пред някакъв клуб, отворил вратата и влязъл. Матю дори не мигнал. Блудният ми съпруг казал просто: „Здрасти, приятел“ и отпил още една глътка от скоча си. В крайна сметка Хенри го качил на самолета за Лондон.
Бях нетърпелива Матю да се прибере у дома, но когато се появи, се оказа, че той е просто още един проблем за решаване. Не беше спал от дни и както винаги, когато беше във фаза на вманиачаване, нямаше никаква връзка с реалността. Бях свикнала с тези неща, но точно в този момент неспособността му да участва в голямата картина ми дойде в повече.
На 10 април сутринта работех, олюлявайки се с огромните си размери, когато започнаха контракциите. Прибрах се вкъщи и полегнах за малко, с Матю обядвахме, а после той ме закара с поршето си до болницата в Портланд. Знаех, че нощта ще бъде дълга, най-вече за мен, още повече че епидуралната упойка повлия само на едната ми страна. Вече плувах в пот, когато дойде време да ме отведат в родилна зала, а Матю се качи в стаята ми, за да си почине. В шест часа на следващата сутрин, 11 април 2002 г., родих момиченце, тежащо 2,700 килограма, а Матю беше там, за да пререже пъпната връв. Беше достатъчно съзнателен и ангажиран, за да изпрати съобщение на всички, с което им съобщаваше новината за появата на бебето. И тогава започна да дрънка как щял да си купи бентли. Това беше първата ми сутрин като майка, бях в еуфория, леко замаяна, с бебето на ръце, и всичко, за което блудният ми съпруг можеше да говори, беше някаква си кола.
Името, което бях избрала – Араминта – означава „колекционер на мисли“. Направих проучване и се спрях на тази много „английска“ комбинация между Арабела и Аминта. Това беше и името на една от героините в пиесата „Заговорът“, написана от същия Джон Вандербуг, архитекта на замъка Бленхайм, където с Матю се оженихме. През по-голямата част от времето си мислех, че Минти Мелън би било прекрасно име.
Все му бях казвала, че ще го напусна веднага, ако посегне отново към наркотиците, но вероятно заради хормоналната буря, която представляваше майчинството, омекнах. Настоявах да упорства повече и да постъпи като мен: да ходи на сбирките и да си намери нова компания, с която да прекарва времето си. Имаше нужда да промени житейските си модели, но вероятно проявявайки недостатъчно упорита любов, аз го освобождавах.
Единственото, което знаех със сигурност, беше, че зависимостта му от наркотиците ставаше все по-тежка. Поемаше толкова кокаин и алкохол, че стигаше до изказвания от рода на: „На покрива има някой. Искат да ме отведат“.