Седмица след като бях родила, имаше среща на борда в дома ми и през цялото време се тревожех, че мъжът ми вероятно взима наркотици в кухнята.
След няколко седмици си взех отпуск и с Матю и малката Минти отидохме на Капри на гости на чичо Джей и жена му Вивиан.
Докато бях там се обади Робърт и каза: „Кога ще спреш да си почиваш и ще се върнеш на работа в офиса?“.
Осъзнах в пълна степен иронията на огромната ми грешка. Бях се отървала от човека, който ми досаждаше най-много, а именно Джими Чу, само за да се натреса на неуверен изпълнителен директор, чието сбъркано его нямаше никакви граници. В добавка към всичко това имах наркозависим съпруг с биполярно личностно разстройство, който се изплъзваше от контрол.
Наистина не можех да разчитам на Матю да се грижи за бебето, затова през май оставих Минти и бавачката при родителите ми, за да замина за Италия за „Линиапел”, изложението за кожени стоки. Самолетът беше пълен с хора от обувната индустрия, не можех да се затворя в тоалетната и да изцедя млякото от гърдите си, защото тя беше ужасно гнусна, затова просто се наметнах с едно яке и започнах да цедя кърма като луда. След това Минти започна да идва с мен на повечето бизнес пътувания, докато не стана достатъчно голяма да тръгне на училище. Присъствах на откриването или на самата среща, после се връщах в хотела, където ме чакаше детето с бавачката. Разбира се, някои бавачки бяха по-добри от други.
Същото лято наехме къща в Сен Тропе и отидохме да обядваме на плажа с нашите приятели Джонатан и Хейли Сийф. Когато се върнахме, намерихме бавачката да лежи на моравата, цялата в кръв, и да крещи: „Отвлякоха бебето!“. Бях толкова ужасена, че повърнах. Претърсихме навсякъде и накрая намерихме Минти да спи в креватчето си. Тогава осъзнахме, че жената просто беше пияна. Щяхме да правим парти същата вечер и в къщата беше пълно с алкохол, а тя изпила толкова много, че паднала и си разкървавила лицето. Матю излезе, за да се опита да говори с нея, но тя вече беше припаднала на тревата. След като се свести, я изпратихме с полицейска кола до летището, но когато се обадих в агенцията, за да съобщя за инцидента, от там ми отвърнаха: „Е, всяка история има повече от една страна“. Очевидно тази нямаше, защото години по-късно същата жена беше осъдена за това, че е раздрусала бебе до смърт.
Това са неща, които ужасяват всяка млада майка, но аз имам и своите специални страхове. Веднъж, когато Минти беше на около осем месеца, се наложи да я оставя с родителите ми, за да отида до офиса. Беше голямо удоволствие да видя как баща ми общува с внучката си. Можеше с часове да се занимава с нея и да я учи на различни неща.
Един ден се върнах в дома им и заварих баща ми да седи в гостната. Попитах го къде е Минти.
„В другата стая, с майка ти“, каза той едва вдигнал очи. Тръгнах по тъмния коридор към спалнята и си спомням, че изпитах едно зловещо чувство, от което почти ми прилоша. Беше чувството на страх, което винаги свързвах с майка ми, сякаш тя беше напълно способна да ми причини сериозна вреда. Сега усещах тази заплаха по отношение на дъщеря ми.
Изискванията на бизнеса не станаха по-малки само защото в личния ми живот се бяха появили нови отговорности и в хода на дните все повече се чувствах като боксьор. Имах късмета да стоя за няколко секунди в своя ъгъл, след което ме заливаха с вода, малко кръвоспиращо вещество върху раните, звънец и започваше следващият рунд. Винаги нанасях обратни удари в отговор на всичко, което ми подхвърляше животът. Отчаяно исках да избягам навън, борейки се за открито пространство.
Във Великобритания повечето универсални магазини отдават под наем площи за продажба на обувки и оставят някой друг да ги управлява, но в „Харви Никълс“ не беше така. Сами управляваха отдела си за обувки, но той никога не беше имал особен успех. „Маноло Бланик“ все още отказваха да продават, чрез който и да е от лондонските търговци на дребно и така позволяваха на американската марка „Джоан & Дейвид“ да доминира, но през 2000 г. те фалираха. Това остави свободно място в „Харви Никълс“, което трябваше да се запълни, и така ние получихме около 200 кв. м в предната част на отдела за обувки, където да направим бутик на „Джими Чу“.
Вечерта, преди да го отворим през септември 2002 г., дадох вечеря в „Сан Лоренцо“. Раздавах на гостите тениски, на които беше напечатано следното стихотворение:
Мисля, че съм влюбена в обувките си.
Сигурна съм, че чувството е взаимно,
Така че спокойно заявявам:
Срещам се със златни „Джими Чу“.