Срещам се със златни „Джими Чу“.
Исках да превърна тези бутици в уютна среда, така че всяка жена да се чувства комфортно и щом веднъж влезе, да иска да остане. Представях си тези пространства много женствени, като будоар от 40-те, с дизайн на Жан-Мишел Франк или Джийн Ройер. През 2002 г. това означаваше да наема Дейвид Колинс – луксозен интериорен дизайнер и архитект, който можеше майсторски да създаде тази атмосфера. Но Робърт отново имаше свое мнение за нещата. Дейвид дойде да се срещнем, но Робърт изрази съмнение, че той ще успее да се справи с целия процес и настоя да наемем компания на име „Вудафиери“, която беше правила дизайн за „Пучи”.
Срещнах се с „Вудафиери“ и изложих визията си, а на следващите срещи разглеждахме скици. Обикновено ти предоставят един склад и се прави макет, но бяхме толкова притиснати от времето, че на практика успях да видя дизайна в магазина, няколко часа преди откриването. Бях потресена. Беше толкова натруфено, че приличаше повече на бардак, отколкото на будоар, и то на Барби бардак. Диваните бяха ужасяващи, имаше малки огледални табуретки с лилави кристални топки, а от полилеите висяха отвратителни стъклени висулки. И цялата тази чудовищност нямаше как да бъде скрита, защото човек се качваше на ескалатора и – бум! – ето я! Унижението беше още по-голямо, защото беше лично. Аз бях отговорна за имиджа на марката и, естествено, всички щяха да предположат, че аз съм го направила. Но това беше друг пример за желанието на Робърт да упражнява контрол и власт дори когато му липсваха съответните опит и усет. За него всичко се свеждаше до това да отбележи точка – „аз, а не ти”, вместо да действа в най-голям интерес за компанията. Беше огромна грешка, че не настоях да направим онова, което знаех, че е правилно. Но всеки път, когато се оплаквах от нещо, ми беше казвано: „Ти просто не си отборен играч“. Осъзнах, че това е нещо, което мъж казва на жена, когато тя не желае да се съгласи с неговото предложение за общия бизнес.
Нямахме нито време, нито пари да наемаме друг дизайнер, така че бяхме в задънена улица с фиаското на „Вудафиери“, не само за бутика в „Харви Никълс”, но и за всички останали. Най-доброто, което можехме да направим, беше да се опитаме да го смекчим и по времето, когато отворихме новия търговски обект в Манхатън, поне можех да го гледам, без да ми се повдига.
Между 2001 и 2002 г. бизнесът ни със „Сакс“ се беше разраснал от 200 хиляди долара до 2 милиона. Трябваше да вдигнем цените, за да издържим на поевтиняването на долара, но растежът беше реален. Имахме невероятен продукт, а ликвидността ни беше толкова висока, че „Сакс“ увеличиха броя на магазините, в които предлагаха обувки на „Джими Чу“ на трийсет и девет. Ангажираха се с нас по начина, по който „Нийман Маркъс“ бяха инвестирали в „Маноло“.
Универсалните магазини и бутиците в тях ни даваха голям обем на продажбите, но ако мислим в приходи, собствените магазини винаги носят повече. Това беше финансовата реалност, която ни подтикна към обмислянето на разрастване, което пък от своя страна доведе до напускането на Джими и обременяването ни с „Финикс“ и Робърт на първо място. Доколкото зависеше от мен, нямаше връщане назад.
Най-добрата възможност за разширяване бяха привидно безкрайните търговски обекти, подредени по дължината на привидно безкрайните коридори на американските молове. Първият такъв, в който влязохме, беше „Саут Коуст Плаза“ в Ориндж Каунти, Калифорния. Беше разположен на перфектно място, на кръстовището на главни пътни артерии и на съвсем кратко разстояние от голямото изобилие на Нюпорт Бийч. Бях там, когато отворихме врати в съседство до „Армани“ през 2002 г. след това заминах за Флорида, за да отворя магазин в Корал Гейбълс, северно от Маями. И двата обекта се справяха страхотно.
Обаче не присъствах на откриването на магазина ни в „Молет Милениа“ в Орландо. Той беше изцяло идея на Робърт и аз знаех, че тя няма да проработи. Дори Матю ми казваше, че никой няма да купи нашите обувки в Орландо и преценката му беше правилна. Магазинът беше пълен провал.
Съревнованието между мен и Робърт започна да става още по-оспорвано и се простря отвъд теми като разходи и недвижими имоти, като започна да подкопава креативността на марката ни.
Работех върху серия от реклами съвместно е Реймънд Майер – един от най-добрите фотографи на аксесоари. Той снимаше най-вече за американския „Вог” и таксата за мястото за снимки не беше висока, тъй като той обикновено снимаше в студиото си в Ню Йорк. Започнах обаче да срещам все по-силен отпор от страна на компанията, който, както щях да открия по-късно, беше преднамерено вдъхновен от Робърт.