Непосредственият резултат беше, че се обърнах към втората ни възможност – Хелмут Нютън, да направи сесия до един долнопробен док в Монако. Снимаха жена, която изглеждаше като сирена с черни чорапи и обувки на тънки високи токчета, които сочеха към ограда от телена мрежа. Естествено, можеше да се надникне под полата й.
Проблемът беше, че Хелмут беше работил брилянтно през 70-те и онова, което беше направил за нас, технически беше страхотно, но все още имахме нужда от артдиректор. Насила влязох в тази роля скоро след като бях родила Минти. Все още имах корем и се чувствах грозна, глупава и изтощена и ми беше трудно да му повлияя. В крайна сметка това беше модният бизнес. Като се има предвид как изглеждах, какво можех да знам? Така получихме един статичен и плосък резултат, когато имахме нужда от завладяващо описание, което да разказва нашата история.
Фундаменталният ни проблем беше, че когато ставаше дума за нещо креативно, се оказвахме приклещени в капана на нуждата от първокласен боксофис хит и бюджет за долнопробен филм. Върху мен падаше тежестта да създам чудеса от една каишка на обувка. За щастие, когато си принуден да работиш извън рамката, понякога се случва да се натъкнеш на нещо гениално.
Брет Ратнър беше стар приятел, в чийто дом в Калифорния седях един ден и разглеждах албум с негови фотографии. Един от филмите, които беше режисирал, беше „Час пик“, а аз намирах снимките му за фантастични. Казах му: „Защо не направиш една кампания за нас?“.
Брет чуваше разказа в главата си и ни предложи концепция и сценарии за серия от реклами, които изглеждаха като кадри от филм на Куентин Тарантино. В първата Никол Ричи и Шон Хетъси участваха в разкошна нощна сцена – проправяха си път сред папараци и, разбира се, нейната чанта „Джими Чу“ беше на преден план. Във втората Хедър Милър държеше сигнална светлина на самолетна писта за кацане през нощта. Контрабанда? Шпионаж? Кой знае? В трета пищен модел и Куинси Джоунс карат през пустинята, за да се отърват от един труп. В един кадър са изкопали дупка и се подпират на лопатите, а кракът на друг модел (обут в „Джими Чу“, разбира се) стърчи от отворения багажник на колата. В друг клип Куинси седи на задната седалка на стария линкълн и гледа страшно, докато красива блондинка с „Джими Чу“ на краката и рокля убиец сменя гумата. Снимахме и видео в духа на кинематографията на „Булевардът на залеза“* с пищен модел в бански костюм от ламе, който стои пред модернистична къща в Холивуд Хилс. В басейна до нея плува тялото на мъж в черен костюм „Резервоар Догс“ с тънка вратовръзка.
[*От анг. ез. – Sunset Boulevard – американски драматичен филм от 1950 г., режисиран от Били Уайлдър. – Б.ред.]
Кампанията продължи само три сезона, защото с напредването на времето започна да ни става все по-трудно да я поддържаме. Бяхме се захванали с нещо прекалено скъпо, а и не разполагахме с подходящ артдиректор. Искахме да я пуснем и в луксозните списания, което струваше невероятно много пари, така че, като се има предвид изтънения ни бюджет, трябваше да планираме много стриктно – един месец във „Вог“, следващият в „Харпърс Базар“ и така нататък. Имах толкова много ангажименти, че накрая отчаяно вдигнах ръце и оставих Сандра да опита да се справи. От това не излезе нищо по-добро.
Следващата ни стратегия за драматично разрастване беше в сегмента на дамските чанти. В края на 90-те „Фенди Багет“, се беше превърнала в нещо, което трябва да имаш. „Прада“ представиха тяхната „Боулинг Баг“, а след това се появиха „Клое Падингтън“ и „Момбаса“ на „Ив Сен Лоран“. През 2001-ва бяхме продали около 600 чанти „Джими Чу“, основно вечерни и в комплект с обувки, но сега искахме да подходим по-агресивно. Да си познат като „марка аксесоари“ беше за предпочитане пред това да си известен като производител на обувки и чантите бяха естествената следваща стъпка.
Имахме нужда от силна дизайнерска линия за обувките, но не искахме да се ограничаваме до вечерни чанти, така че наехме испанския дизайнер Алваро Гонзалес. Той имаше студио във Флоренция и беше предимно консултант, но ние го привлякохме, за да направи същинския дизайн. След това го назначихме за отговорник по линията чанти.
Правехме срещи за дизайна, на които разглеждахме прототипи, докато те започнаха да пристигат от Италия. Идеята беше да имаш една основна, знакова чанта и да правиш вариации – по-малка, по-голяма, с различни добавки. Любимата ни беше „Тулита“. Кожата беше мека и чувствена, но чантата беше с много външни джобове и токи, което й придаваше известна острота.
През март 2003 г. дадох обяд в „Плаза Атене“ в Ню Йорк, на който присъства скромен кръг дами с много връзки, включително Корнелия Гест и Лилиян фон Щауфенберг. Каролин Бертхет зае мястото на „Харисън енд Шрифтман“ в организирането на нашите събития и връзките с обществеността и след десерта подарихме чантата на всяка от присъстващите дами. Нямаше да се продава в магазините през следващите пет месеца, но исках да бъде видяна и пожелана, каквато и се оказа впоследствие. Започнахме да правим дълги списъци с чакащи за чантата в различни стилове – от малка вечерна чантичка до голяма торба. През следващите сезони я подарявахме на модните редактори точно преди голямото представяне с надеждата да разпалим същия интерес.