Същото лято следващата ни голяма иновация беше „Дъ Флаш“ – един продукт, който се появи в колекцията в средата на сезона, за да вкара купувачите в магазина и да задържи вниманието на пресата. Първият му вариант струваше 330 долара и представляваше висока платформа с горна част като на джапанка, изработена от хавлиен плат. Това бяха перфектните обувки за педикюр и се продаваха като луди.
През 2003-а отворихме още четири нови магазина в Съединените щати: Далас през март; Манхасет, Лонг Айлънд през май; Шорт Хилс, Ню Джърси през септември и Медисън Авеню 716 в Манхатън през август. Площта им варираше между 300 и 450 квадратни метра и наемите бяха по-евтини, отколкото бяха преди събитията от 11 септември да преобърнат икономиката с главата надолу. Същата година отворихме магазин и в Москва.
Матю се стараеше много и се справяше по-добре. Дженифър Мурс, дъщеря на собственика на „Сан Диего Падрес“, инвестира 2,2 милиона долара в „Харис ъф Лъндън“, така че нещата се подреждаха. Той все още се наежваше, когато говореха за него като за „съпруга на…“ и биохимичните му демони продължаваха да бъдат голям проблем.
През това лято двамата ни осени идеята да посетим института на Дийпак Чопра в Сан Диего. Така Матю можеше да получи помощ за „съществата в главата“ си, както се изразяваше той. Прелетяхме целия път дотам, само за да открием, че институтът е затворен. (Асистентът, който купи самолетните билети, не беше проверил.) Как ли не се подмазвахме и молихме и накрая успяхме да уредим Дийпак да прекара няколко часа с нас, но без особено голям ефект.
През същото лято с Матю отидохме и на Ибиса, където наехме къщата на френската дизайнерка Жаклин де Рибе. Ибиса има и приятна, тиха страна, където можеш да поплуваш в собствения си малък залив. Но все пак беше известна и с огромните парти пространства на места като Пача и Амнезия, което представляваше известен риск.
Съседи ни бяха Ел Макферсън и Саймън и Ясмин льо Бон, както и голям контингент приятели от Анонимните наркозависими, които, надявах се, щяха да помогнат на Матю да се придържа към правия път. Макс и Джейн Готшалк се присъединиха към нас. Същото направи и Арабела Боди, бивша приятелка на принц Андрю, сега омъжена за дизайнера на бижута Глен Спиро. Дадохме голяма вечеря за Валентино и други гости, включително Джейд Джагър, едно русокосо момче на име Оскар Хъмфрис, син на Бари Хъмфрис, комика, който играеше Мадам Една. За нещастие, някой изрази желание да отиде на клуб и Матю на момента предложи да го придружи.
Трябваше да го предвидя. Трябваше да го вържа за стола. Най-доброто, което можах да направя, беше да помоля Глен да го държи под око. Матю настояваше да посетят клуб „Спейс“ и, изглежда, всичко вървеше като по вода. Всички си прекарали чудесно, Матю ги докара до вкъщи и аз си легнах. Но не и съпругът ми. Тогава никой не си даде сметка за това, но той се помотал наоколо, върнал се в клуба и потънал в предпочитаното си състояние на суборбитална мания.
Когато се събудих на следващата сутрин, той все още не се беше прибрал. В интерес на истината не се прибра и през следващите три дни. Когато се появи на алеята, залитайки, с бутилка водка в ръка, това беше краят за мен. Собствената ми дъщеря и две от децата на приятелите ни станаха свидетели на тази гледка и това просто беше неприемливо.
Оставих го да се наспи, но на другия ден му казах: „Просто си върви“.
Той грабна пачка банкноти от шкафчето и изчезна, а аз потънах в тъга заради всички нас, особено за Минти. Но това беше суровата реалност и просто трябваше да мина през нея именно заради дъщеря си.
Обадих се на баща ми и му казах да отиде у дома, да вземе всичките ми неща и да наеме някакво жилище за мен и Минти, в което да се преместим щом се върнем.
„Какво да взема?“, попита той.
„Половината“, отвърнах.
Матю трябваше да бъде в Ню Йорк за събитие на собствената му марка и Макс Готшалк, който беше инвеститор в компанията, го заведе до там и го придружи на всички ангажименти. Матю е забележителен с това, че винаги успява да се „справи”. Имаше голямо и силно его и покоряваща усмивка, както и страхотно чувство за хумор, което изглежда компенсираше неизброимите му грехове.