Междувременно Матю се нуждаеше от помощ, така че чичо Джей долетя, за да го настани в клиника за лечение в Промисис, убежище за пристрастени актьори и рок звезди в Малибу. Матю настояваше да наемат частен самолет, но чичо Джей надделя за пътнически полет, за което Матю си отмъстил като изчезнал веднага щом кацнали на ЛAKC*.
[* От анг. ез. – LAX – международно летище и пристанище в Лос Анджелис. – Б.пр.]
Някак си съпругът ми изплувал пред „Лермитаж“, Нат Ротшилд го намерил и му предложил да отиде в клиниката „Мидоус“ в Аризона. Дори бил готов да му заеме пари. И така неподражаемият господин Мелън взел лимузина, друсал се с кокаин през целия шестчасов път през пустинята и когато пристигнал, бил в толкова лошо състояние, че го сложили под наблюдение в случай, че направи опит за самоубийство.
Когато го посетих за Седмицата на семейството, ме помоли да му дам още един шанс. По-точно – предложи ми 2 милиона долара, за да опитаме отново, но аз не можех да приема офертата насериозно. Все още ме беше грижа за него и исках да се оправи. През декември дори го придружих на партито на „Харис ъф Лъндън“, но му дадох ясно да разбере, че сме приключили като двойка.
Като типично последствие от една връзка, малко след като се разделихме в офиса започна да ми се обажда човек, който твърдеше, че Матю му дължи пари. Не само това, казваше той, ами Матю дължал пари на някои опасни гангстери и те щели да го убият, ако не платя дълговете му.
Случи се така, че по време на едно от обажданията на гости в офиса ми беше приятел, който по семейна линия познаваше хора, занимаващи се с изчезването на други хора. Той взе телефона и проведе много остър разговор с представящия се за събирач на дългове изнудвач.
След час човекът пак се обади: „Аз платих дълговете. Повече никога няма да чуеш за мен“.
Само ако можех да постигна по-голяма близост с Робърт Бенсусан…
Нашият второстепенен изпълнителен директор ме измъчваше безмилостно. Така и не успях да открия смекчаващи вината му обстоятелства, които да ме накарат да се чувствам по-благосклонна и да простя грубото му отношение. Винаги връхлиташе в офиса и насочваше гнева си към всичко живо нагоре и надолу в организационната йерархия. Непредвидимото му поведение ми напомняше твърде много за майка ми, което правеше присъствието му наоколо двойно по-изтощително.
Превърнах се в индивидуална мишена не само защото го конкурирах като авторитет, но и заради ролята ми на публично лице на „Джими Чу“. В повечето дружества като нашето изпълнителният директор беше звездата, но в света на модата творческият директор е този, когото хората искат да чуват и виждат. Робърт вече трябваше да го е разбрал. Все пак отдавна беше в този бизнес.
Още от първите години бях уникална със способността си да говоря на всяка тема – от дизайна на колекцията до същността на производството, така че, естествено, аз давах интервюта на медиите. И не защото исках вниманието за себе си. Бих била щастлива да споделям отговорността на живота в светлините на прожекторите. В действителност се опитах, но след първата поява на Сандра пред пресата цитираха изказването й, че никой не може да носи нашите обувки повече от четири часа. Друг път я попитаха защо сме на Оскарите и тя отговори: „Нямам никаква представа“.
С разрастването на марката и вниманието на медиите започнах да давам по едно-две интервюта всяка седмица и всеки път, когато трябваше да ме снимат, аз бях тази, която, като представител на моден бранд, трябваше да ангажира професионалисти за грима и прическата.
Не след дълго бях отговаряла на едни и същи въпроси толкова много пъти на толкова различни езици, че си мечтаех да им изпращам запис с отговори на десетте въпроса и теми, за които най-често ме питаха журналистите. Опитвах се да намеря по-оригинален начин да разкажа това, което правим, само за да не се налага във всяко интервю да повтарям едни и същи изтъркани изречения.
Изглежда, Робърт не приемаше изискването на модния бранш човекът, отговорен за създаването на марката, да бъде и лицето й. Баща ми ме беше предупредил, че излизайки на преден план, ще се превърна в мишена, но Робърт започна да се държи като несигурно и злобно дете. Веднъж каза: „Предполагам, че тя обира цялото внимание, защото аз нямам нейните крака“.
След известно време реши да вкараме целия пиар вътре в организацията и нае Тара Френч-Мулен, която беше работила за „Джанфранко Фере“. Не след дълго Робърт се обади на Каролин Бертхет, която отговаряше за маркетинга в Ню Йорк, и й каза да ме махне от промоционалното видео. Но това беше нищо в сравнение с останалите му злобни атаки, които сериозно навредиха на бизнеса ни.