През 2005-а стъпихме на френския пазар с много успешен магазин в Париж и втори в Кан, а Карин Роафел, главен редактор на френския „Вог“, се съгласи да организираме парти заедно. Като редактор и бивш модел Карин беше истинска модна икона. Жените по целия свят я следяха с интерес като познавач на изтънчения вкус, така че партньорството ни беше голяма победа. Но когато за пореден път Робърт настоя името му да бъде изписано на поканата редом с моето, Карин каза: „Не! Правя това с Тамара!“. Не е задължително изпълнителните директори на модните компании да присъстват на такъв тип събития, още по-малко да лепват имената си на поканите. Никога нямаше да видите името на Доменико де Соле на покана на „Гучи“, докато Том Форд работеше за тях. Но егото на Робърт просто не можеше да приеме, че в модния бизнес костюмарите са на заден план. Без оглед на това какво значение щеше да има за марката, Робърт отмени партито.
Скоро след това певецът Фарел Уилямс се свърза с мен с предложение за партньорство. Фарел обичаше модата и се споразумяхме да направи дизайн на обувки, които да включим в нашата колекция и да си поделим печалбата поравно. Робърт направо избухна. Намесиха се адвокати. Очевидно идеята не можеше да се реализира с „Джими Чу“, но Фарел продължи да прави дизайн на слънчеви очила за „Луи Вюитон“ и да се споменава в американския „Вог“.
Това беше капката на търпението ми към характера на този човек, разполагащ с изключителна власт над бизнеса, който аз и баща ми бяхме създали. Това беше и моментът, в който на плещите ми се стовари цялата тежест на съжалението, че съм се съгласила да тръгна по този път. Като погледна назад, виждам, че знаците за нрава на Робърт винаги са били пред очите ми.
Месеци по-рано, по време на откриването на магазина ни в Бевърли Хилс на Норт Кенън, с татко дадохме интервю, нещо като материал за връзката баща – дъщеря. Робърт не харесал нещо, което татко казал, обади му се и се разкрещя. Това беше първият път, когато баща ми каза: „Този човек не е добре“.
Малко след това аз, татко и Робърт заминахме за Хонконг, за да проучим някои възможности. Бяхме се свързали с партньорска компания на име „Блубел“, която да подпомага експанзията ни в Азия. Докато разглеждахме китайските молове с техните представители, се натъкнахме на Бернар Арно, шефът на „Ел Ви Ем Ейч“. „Ел Ви Ем Ейч“ носеше под шапката си „Луи Вюитон“, „Мое & Шандон“, „Хенеси коняк“, „Герлен“ и други. Робърт пристъпи напред, за да се здрависа с него, а французинът неволно се отдръпна.
Бях изненадана от тази реакция, която трябва да определя като отвращение.
В светлината на този момент баща ми ми разказа за предишна среща в Лондон, на която случайно са попаднали на Джоузеф Тедги, основателя на луксозните магазини „Джоузеф“. Това станало веднага след сделката с „Финикс“ и само за да подхване разговор, татко споменал, че Робърт Бенсусан ще бъда новият ни изпълнителен директор. Очевидно Джоузеф реагирал по същия начин като Арно.
Обръщайки се назад, ми се иска да бях имала силата да се отърва от Робърт, преди да е причинил сериозни щети. Всеки път, когато правех някакъв съвсем уместен коментар, той го посрещаше с презрение и гняв, точно както правеше майка ми в детството. За нещастие, тогава бях придобила навика да симулирам съгласие, за да избегна конфликта.
Робърт беше много ефективен при отварянето на нови магазини и въвличането на партньори, което не беше особено забележително. Една толкова печеливша и уважавана компания като нашата можеше лесно да си намери изпълнителен директор, който наистина да разбира какво се опитваме да постигнем и чието его нямаше постоянно да ни спъва.
Но надеждата умира последна. Три или четири години е нормалният срок за един фонд с частен капитал да задържи компания, в която е инвестирал. Докато науча номерата на Робърт вече очаквахме „Финикс“ да се оттегли и мислех, че всичко е въпрос на време.
В интерес на истината баща ми беше готов да плати със собствени средства. Вече беше на седемдесет и четири, умът му беше остър както винаги, поддържаше се в добра форма с ежедневни разходки в парка. Но започна все по-често да говори за ликвидиране на неговите дялове, за да си купи къща в Бевърли Хилс, където да се оттегли и да се радва на старините си и слънчевата светлина сред лимонови дръвчета.
И така, тласкана и от двете страни в уравнението на собствеността, екзит* стратегията се превърна в обект на дискусия на месечните срещи на борда.