[* Процес, при който собственикът се оттегля от бизнеса и капиталът преминава в други ръце чрез продажба или друг вид сделка е частен капитал. – Б.пр.]
За един предприемач този вид трансформация е моментът на истината. Работил си като вол, за да изградиш нещо от нулата, често трудейки се в продължение на години без заплащане, защото предпочиташ да инвестираш всички пари обратно в бизнеса, вместо да си плащаш заплата. Без значение колко успешно е предприятието, изчисляването на стойността на капитала зависи от множество фактори, повечето от които са извън твоя контрол: общото състояние на икономиката, стабилността на конкретната индустрия, краткосрочната рентабилност на потенциалния купувач.
В света на модата изчисляването на стойността е още по-трудно, защото никога не е съществувала естествена връзка между модата и света на индекса Дау Джоунс*, английския „Файненшъл Таймс“ или стоковата борса. Една успешна марка ежедневно трябва да жонглира с изкуството и търговията, а Уол Стрийт и Ситито се интересуват само от второто.
[ *Индекс за следене на състоянието на промишлените предприятия на американския фондов пазар. – Б.ред.]
През XIX век, когато са били основани повечето големи модни къщи – „Ермес“, „Булгари“, „Бърбъри“, „Луи Вюитон“ – собствеността им е била еднолична или най-много – в ръцете на едно семейство. Същото се отнася за „Шанел“, „Прада“, „Гучи“ и „Фенди“ в началото на XX век, за „Диор“ веднага след войната и за „Валентино“, „Ив Сен Лоран”, „Армани“ и „Версаче“ в по-късни години. Сериозните инвеститори се интересували от бизнес с високи комини и смятали модата за приоритет на съпругите си, далечно царство на занаятчии, които стискали карфици между устните си и си играели на търговия в малките си ателиета.
По времето, когато изпуших първата си цигара в Хетфилд, енергията на икономиката се изместваше от тежката индустрия към високите технологии. Идеи, закриляни от авторски права и запазени марки, започнаха да се ценят по-високо като собственост за сметка на големите тухлени сгради и тромавите машини. Потенциалът за растеж изглеждаше обратнопропорционален на материалността.
В крайна сметка големите финансови играчи забелязаха, че луксозните стоки са пълни с интелектуална собственост по същия начин като софтуера и биотехнологиите и някои от предимствата им съвпадат. Една луксозна марка предлагаше на собственика възможността да печели от идеи и имидж с почти неограничени перспективи за печалба чрез лицензиране и чрез халоефекта* на образа на марката, който може да обиколи целия свят и да мигрира и към други продукти.
[* Или още ефект на ореола – тенденция на оценителя да оценява високо даден човек по много черти поради убеждението, че оценяваният има силно развита една черта, която разпростира влиянието си върху останалите. – Б.ред.]
Един от първите хора, които видяха тези възможности, беше Бернар Арно и това го направи един от най-богатите хора във Франция. Семейството му вече беше спечелило цяло състояние от строителство, изграждайки почивни домове от двете страни на Атлантика. През 1984 г. той придобил контрол върху „Сосиете фонсиер е финансиер дю груп Агаш-Уило“*, която притежавала текстилната компания „Бусак“, а тя от своя страна била собственик на „Кристиан Диор“.
[* От фр.ез. – Поземлена и финансова организация на групата Лгаш-Уило. – Б.ред.]
През 1987 г. Арно нае Кристиан Лакроа от модна къща „Пату“, за да започнат от нулата собствена марка. След това придоби „Селин“, компания за кожени изделия и купи контролния пакет акции в „Ел Ви Ем Ейч“.
Междувременно регистрираната в Бахрейн частна фирма „Инвесткорп“ купи „Тифани & Ко“ и я направи публична компания. Инвестираха в „Сакс Фифт Авеню”, производителя на часовници „Ебел енд Брегет“ и в изключителния бижутер Шоме. През 1993 г. купиха „Гучи” и го съживиха като наеха за творчески директор Даун Мелоу. Тя на свой ред привлече Ричард Ламбъртсън, както и един млад човек на име Том Форд.
До средата на 90-те „Ермес“, „Тифани“ и „Ел Ви Ем Ейч“ вече бяха публично предлагани компании. След това „Булгари“ направи първоначално публично предлагане, за да финансират световната си експанзия и цената на акциите им се удвои в рамките на първата година. „Морган Станли“, които ръководеха публичното предлагане на „Булгари“, започнаха да убеждават „Инвесткорп“ да направят същото с „Гучи“. През октомври 1995 г. „Гучи“ се появиха на борсата в Ню Йорк и в Амстердам, както и в Милано. Акциите им поскъпнаха два пъти за шест месеца.