В същото време продължавах да работя върху някои лични проблеми и да се придържам към собствено установения саморазрушителен терапевтичен план.
Няколко дни след първата ми среща с Джими Деймиан Аспинал, синът на собственика на казина Джон Аспинал, заведе нашата отбрана групичка в Париж, за да прекараме уикенда в „Крийон“, но той – за разлика от нас, напълно се беше отказал от алкохола и наркотиците. Все още се забавляваше на партитата, но го правеше абсолютно трезвен.
Останалите членове на групата също се въздържаха поне от наркотиците, но не и аз. На втората нощ бяхме в „Ле бан душ” в Маре, гърмеше хаус музика, а аз си проправях път измежду кокалестите лакти на моделите в дамската тоалетна. Току-що се бях върнала на масата, когато Деймиан се обърна към мен и каза:
„Имаш проблем. Трябва да се лекуваш.“
Бях шокирана. Този коментар ми дойде съвсем неочаквано. Бях изумена, че въобще е забелязал. Не бяхме особено близки, така че защо Деймиан внезапно проявяваше такава загриженост?
Всичките ми близки хора ме определяха като дистанцирана, сякаш живея под стъклен похлупак. При спешен случай счупи стъклото. Деймиан току-що беше хвърлил камък и тази неочаквана искреност и яснота пропукаха годините, прекарани в пасивност и откази да погледна истината в очите.
„Напълно си прав“, отвърнах.
За мен това беше идеалният момент да чуя очевидното, изречено на глас, и умът ми беше изключително възприемчив. Намирах се в период на съжаление, не в романтичния или духовния смисъл на думата, а като в „план Б“ от филмите – „Обкръжена съм, предавам се!“.
„Брилянтно! Ще го направя. Ще се подложа на лечение и ще се оправя. Къде трябва да отида?“.
Деймиан спомена някакво място в Съри и аз изпуснах още една въздишка на облекчение. Имаше решение на моя проблем, просто досега не се бях сетила. А беше толкова просто. Щях да отида в клиника веднага щом се върна в Лондон. Но тази внезапна яснота стана нов повод за празник и всичките ми планове за трезвеност отстъпиха пред кокаина в чантата ми и огромните количества водка на бара.
В неделя махмурлийската ни група обядва, а после отлетя обратно за Англия. Още в понеделник се обадих в клиниката, която Деймиан спомена. След това със Седрик заминахме за Испания, където прекарахме две седмици с приятели в Марбела. Поех огромно количество дрога, отчасти защото знаех, че ми е за последно. Взимах не само кокаин, но и екстази, всичко това обилно полято с предпочитаната напитка от руските степи. Цяло чудо е, че се върнах оттам жива.
Когато се прибрахме в Лондон, Седрик ме заведе на вечеря в „Сан Лоренцо“ в Кингсбридж. Там изпих последната си чаша червено вино и на следващата сутрин отпътувахме с малкия му голф джи ти ай по магистрала А25 към Съри.
„Фарм Плейс“ се намира в селцето Оукли и въпреки че е съвсем близо до града, е типична за английската провинция, като извадена от пощенска картичка. Около старите отделни къщи се извиват розови храсти, а белите дрехи за крикет на момчетата контрастират на зеления селски фон.
Центърът за рехабилитация се намираше в занемарена къща от епохата на Тюдорите с дупки от цигари по диваните в приемната, запуснати тревни площи и мръсен плувен басейн, който никой никога не беше използвал.
Сбогувах се със Седрик на алеята пред къщата с леко безпокойство. Чувствах се сякаш ме оставят пред училище, но бях решена да се изчистя от първия ден, без ритници и без викове. В действителност терапевтите бяха доста изненадани от ентусиазма ми и заключиха, че никога не са виждали някого толкова твърдо решен да се излекува.
Не знаех защо бях преигравала до този момент, но знаех, че със сигурност не беше заради „забавлението“, защото на този етап от играта въобще не ми беше забавно. Не можех да определя точно какви бяха демоните ми, може би дори не ги виждах, но със сигурност не бяха само моите собствени. Естествено, един от тях беше този на майка ми и загадката защо винаги ме е презирала. Но другата ми движеща сила беше дяволският стремеж към финансова независимост, която, надявах се, щеше да ме държи далече от лапите й.
Макар да бях прекарала детството си на предпочитани от много хора места – Бевърли Хилс, Белгравия, някак си бях наследила страха от бедността, който понякога се поражда в семействата на предприемачите. Баща ми беше направил много пари, но те никога не течаха в постоянен поток и, изглежда, никога не бяха достатъчно. В края на 80-те той усилено инвестираше в недвижими имоти в Лондон, но със срива в началото на 90-те се наложи да се отърве от имотите си на половин цена. Без значение дали родителите ми пируваха, или гладуваха, аз не исках да бъда зависима от тях. Най-големият ми страх беше да не остана под опеката на майка ми. А следващият най-голям – да не й доставя удоволствието да види как свършвам като наркоманка в общинско жилище – много от момичетата от добри семейства, с които се дрогирах, свършиха точно така.