На 24 януари 2005 г. семейство Иърдай се събра в хотел „Пелам“ в Южен Кенсингтън за една от срещите, които си организирахме няколко пъти годишно, за да прегледаме състоянието на тръстовете. Майка ми беше там с брат ми Грегъри, както и с финансовия консултант Тимъти Гиър. Веднага щом влязох в стаята, усетих напрежението. Вече се бяха задълбочили в разговор с Радж Пател, счетоводителя, и Ник Морган, попечителя от страна на „Си Ай Лоу“ на остров Джърси. Чудех се какво, по дяволите, става тук.
Когато срещата започна официално, Ник заговори с тържествен тон, отбелязвайки скорошните сътресения в имуществото под негово попечителство и потвърди ролята ми в създаването на това богатство и връщането му в семейството. Общо двата тръста се бяха обогатили с 44 милиона лири, които представляваха нашият дял от 49% от компанията, оценена на 101 милиона лири, след данъците по прехвърлянето и другите разходи.
Дискутирахме как ще се отрази преместването на майка ми в Съединените щати върху данъците и след това дойде време да прегледаме разпределението на приходите от „Лайън“ в двата отделни тръста. Майка ми беше получила нейния дял от 44 милиона изцяло в брой, за да си осигуря оттеглянето й. По този начин „Маркета Тръст“, който беше основан в нейна полза, беше директно захранен с грубо сметнато 22 милиона лири кеш.
Моето положение беше доста по-сложно. Бях взела част от моите авоари от „Иърдай“ в брой, но останалото бях реинвестирала в компанията. Както споменах по-рано, инвестирането на толкова милиони беше едно от условията за сделката с „Лайън“.
Ник представи накратко сметките и веднага видях, че половината пари в „Араминта Тръст“ липсват. Не е нужно да си финансов гений, за да забележиш, че няколко милиона лири са изчезнали.
„Какво е това, по дяволите? Отчиташ само половината пари, които вкарах в брой“, казах.
Ник измрънка нещо, а след това обясни, че заради продължаващия в момента развод, решил, че ще е най-добре да скрие малко пари, така че на своя глава решил да прехвърли половината пари от моя фонд в този на майка ми. Съвсем непринудено призна, че парите били мои, той само се опитвал да ми „спести излагането им на показ“. И така – той прехвърлил парите ми на единствения човек, който винаги е оспорвал изконното ми право на съществуване. Беше дал парите на човека, на когото вярвах най-малко на света.
„Ник, трябва да ги върнеш обратно“ – казах. След това повторих с висок тон, почти виках: „Върни ги обратно!“
Както открих по-късно, парите, които бяха останали в моя фонд и поне бяха осчетоводени правилно, не бяха правилно инвестирани. В онези дни хората постигаха 10% възвръщаемост на капитала си, а аз не получавах дори стандартната лихва на банките. Дори при 5% средна лихва, губех десетки хиляди лири от лихва всеки месец.
Тогава, за капак на всичко, майка ми плъзна към мен лист хартия през масата. Вече бях достатъчно ядосана и ми беше трудно да се фокусирам, така че ми отне известно време да осъзная, че това, което гледам, е списък на дълговете, които тя твърдеше, че имам към нея. Докато се скъсвах от работа, за да изградя бизнес, който току-що й беше донесъл 22 милиона лири (без да споменаваме няколкото милиона, които по право не бяха нейни), тя ми пробутваше списък от нарушения, който включваше рента върху парите, които бях заела от татко, но както успях да отбележа, вече бях върнала.
И тогава нещата станаха истински зловещи. Искаше да й върна парите за дрехите, които беше купувала на Минти, докато съм била на работа. Благодарение на мен току-що беше получила 22 милиона лири, а искаше да й възстановя няколкостотин лири, които я бях помолила да похарчи за собствената й внучка?
След това видях точката, от която наистина ме побиха тръпки, защото вече си представях докъде може да доведе. По време на първото ни разрастване в Северна Америка, татко беше ипотекирал къщата им за 600 хиляди лири, които даде на фирмата. Сега тя искаше да върна цялата сума, въпреки че беше ясно документирано и потвърдено от Ник Морган от фонда и от счетоводителя Радж Пател, че преди смъртта му всички пари са били върнати на баща ми. Най-обезсърчаващото и страшното беше, че тя отказваше да разбере дори най-базовата аритметика, около която беше структуриран и функционираше бизнесът.
Заемът беше получен от американската компания, която беше наполовина собственост на Филип Роджърс. Поне притежавах 50% от другата половина, която някога беше собственост на баща ми и по този начин ме задължаваше с 1/4 от заема, който – пак казвам – вече беше върнат. Но в главата на майка ми всичко, което не беше така, както тя смяташе, че трябва да бъде, беше моя отговорност. Някак си се оказа, че трябва да върна цялата сума. Имаше тази фикс идея през целия си живот – за всичко, което не е наред, е виновна Тамара. Беше така откакто се помнех. Но как може човек да понесе толкова гняв и обида, независимо дали е дете или възрастен? С какво го бях заслужила?