„Маркета“ разпределяше пари в банки извън фонда, за да осигури на майка ми месечни доходи. Освен това фондът й купи нова къща в Бевърли Хилс и уреди застраховката. Но майка ми с нейния нараняващ тон продължаваше да се оплаква от мен и да говори колко тъжно било, че щяла да бъде съвсем сама и да се грижи за огромна къща. И в този момент просто избухнах.
„Аз ти купих шибаната къща!“, изкрещях.
На другия семеен фронт разводът ми се придвижваше към съдебен процес. Този отделен правен казус изискваше отделно разглеждане на финансовата част, за да се установи какво е имуществото на двете страни. Вече бях емоционално и физически изтощена, едва успявах да остана в съзнание, докато седях в съдебната зала и слушах съдията да цитира фактите. Изведнъж се събудих отрязък прилив на адреналин – много по-силен и много по-малко приятен от всичко незаконно, което някога съм взимала. Чух съдията да казва „…първично придобити под формата на 32 хиляди акции в „Джими Чу Лимитед“, което е… дрън-дрън-дрън“.
Бях на ръба на апоплектичен удар, но както ми беше навик по онова време, потиснах гнева вътре в себе си. Още веднъж вечната ми склонност да крия чувствата си послужи добре. Поне ми даде възможност да изляза от съдебната зала, преди да изкрещя: „Мамка му, какво става?!“.
Веднага се обадих на Ник Морган.
„Какво, по дяволите, става?, попитах. – Половината ми акции липсват.“
Той си мрънкаше под носа, показвайки, че нищо не разбира.
„Притежавам 64 хиляди акции от „Джими Чу”, продължих аз. „Амаринта“ показва само 32 хиляди.“
Ник беше безполезен, така че позвъних на Радж Пател, счетоводителят на фондовете.
„Къде са ми акциите?“, попитах.
В началото той също звучеше объркан, след това уклончив, но в момента, в който започна онова, което сметнах за обяснение, си спомних за един разговор, проведен в офиса на „Джими Чу“ точно след продажбата. Преглеждах документите за разпределянето, когато Радж уж случайно ме дръпна настрани и каза: „Знаеш, че има малко допълнителни акции. Как искаш да се разпоредиш с тях – по отношение на майка ти, имам предвид? Искаш ли да ги разделиш?“.
„Разбира се“, казах.
Още веднъж показах колко съм наивна. Може би нерешителна. Разсеяна. Може би просто бях глупава. Но мислех, че той говори за допълнителните акции, които бяха 3% и тъй като това беше сериозна сума, бях склонна на щедрост. Нямаше никаква причина да ги делим, но това се случи по времето, когато все още правех всичко възможно, за да съм мила с майка ми.
Сега ми просветна, че допълнителните акции, които е споменал, всъщност не бяха бонусът, и въобще не бяха „допълнителни“. Това бяха акциите, които бях придобила след реинвестирането на трудно спечелените в „Джими Чу“ милиони долари. Те представляваха половината от състоянието, което бях спечелила, като се претрепвах от работа в продължение на повече от половин десетилетие.
Попечителят и счетоводителят дойдоха в офиса на Иксуорт Плейс, където се срещнахме заедно с адвоката ми Андрю Робъртс. И Ник и Радж говореха глупости, обвинявайки се един друг за „грешката“ и същевременно се опитваха да оправдаят пропуска в счетоводството с „волята на баща ми“. „Волята на баща ми“ според кого? Той беше изразил ясно волята си в законен документ, в който урежда положението на фондовете и ми оставя половината от дяловете му в „Джими Чу“. А тези двамата продължаваха да говорят за моите 64 хиляди акции в „Джими Чу“ като за „допълнителни“ или такива, които са се „появили след продажбата“.
При такъв вид сделка не просто „купуваш“ дялове. Всяка инвестиция, която правиш, се осчетоводява като заем. Чрез реинвестирането и подлагането на парите ми на риск, бяха „дала на заем“ на „Джими Чу“ много милиони.
За доказателство за трансакцията ми дадоха дийп дискаунт бонд* или разписка за заем за сумата, равностойна на 64 хиляди акции. И за да е напълно ясно за какво ще се използва този заем – една съвсем стандартна процедура за такъв тип сделки – разписката беше прикрепена към документа, който удостоверява акциите, финансов инструмент, известен като институционален стрип**.