[* От анг. ез. – deep discount bond – облигация, която се предлага на значително по-ниска цена от първоначално заложената стойност. – Б.пр.
[** От анг. ез. – Institutional strip – капитал, осигурен от частен инвеститор за субсидирано изкупуване. – Б.пр.]
Ник чу този базов урок по финанси на частния капитал и ни увери, че всичко ще бъде направено както трябва, но все още изглеждаше, че говорим един през друг.
С наближаването края на срещата друг неясен, но тревожен спомен изплува и заплаши да сграбчи съзнанието ми. Веднъж баща ми беше разказал как при регистрирането на фондовете, Радж дошъл при него и му казал: „Том, можем да претендираме, че сме дали 20 милиона долара заем на „Араминта“ от „Маркета“ и, когато се сдобие с пари, Тамара ще трябва да ти ги плати“.
Разбира се, баща ми му отговори: „По-добре да забравиш какво си казал току-що“. За мен остава загадка защо не го уволни още в онзи момент. Това, че не настоявах за уволнението му, бих могла да си обясня само в контекста на вечната си склонност да приемам злото като част от естествения ред на нещата.
В действителност безспорно незаконното предложение на Радж нямаше абсолютно никакъв смисъл, освен в извратения мироглед на един човек: майка ми. Мисля, че баща ми е бил доволен да работи с наркомани като Ник и Радж, защото слабостите им му гарантират контрол. Но ако тези служители са били податливи на външно влияние, Бог знае дали майка ми също не е намерила начин да ги контролира. Сега, когато старият крал вече го нямаше, всички чудовища в кралството се разхождаха на свобода.
Продължавах да летя през целия свят и да живея в постоянно неразположение, причинено от часовата разлика, докато се опитвах да остана ведра, усмихната и жизнерадостна на публични събития. Но с наближаването на деня на бракоразводния съдебен процес, напрежението стана толкова голямо, че просто не издържах. С Матю се видяхме на кафе и му казах: „Виж, предлагам да ти дам 1,5 милиона лири и да не стигаме до съд“.
Той се съгласи и така поне един от свиващите стомаха ми конфликти беше сведен от „криза“ до „неприятни подробности“.
Дори и така, все още жонглирах с малко дете, увреден бивш съпруг и изпълнителен директор задник, от когото не можех да се отърва. Претрепвах се, за да създам световна марка, за която все още никой не искаше да плати реалната й пазарна цена, само за да разбера, че са ми откраднали не само половината акции, но и половината пари, на които разчитах, за да живея.
Тогава за какво работех толкова усилено? До този момент всичко беше толкова смазващо, дори депресиращо, че ми беше трудно да продължа.
Тогава от мрака изпълзя истинското чудовищно лице на Робърт. Все повече изглеждаше, че той иска „Джими Чу“ да бъде негово лично феодално владение. Скоро след сделката с „Лайън“, ме сложиха на корицата на британското издание на „Нюзуик“, а това въобще не помогна за подобряването на нашите отношения. Робърт мразеше вниманието, което получавах, но досега го отдаваше на това, че съм „бляскаво момиче“. Сега трябваше да чете в ежеседмичните новини хвалебствени думи за бизнес нюха ми и за лидерските ми умения.
Опитвах се да приема това неприятно съперничество като цената за това да правя бизнес и да вървя напред. Докато не научих, че води сметка на всички разходи, които правя, сякаш бях младши търговски представител. Беше толкова откачено, че и до днес не мога да си представя как са успели да го направят, но Робърт беше наел Алисън Игън за главен финансист, така че не се изненадвам, че тя е изпълнявала заповедите му.
След това наех собствени счетоводители, които да се опитат да оправят нещата ред по ред, но това се оказа невъзможно. Робърт и Алисън искаха да платя за експресна доставка на мостри от Италия до Лондон, сякаш това беше личен разход. Беше същото като списъка с дългове, който майка ми ми подхвърли. Робърт беше измислил толкова много мои задължения, че трябваше да върна обратно коледния бонус в размер на 50 хиляди лири. „Дължиш пари на компанията“, ми каза.
След това моят най-голям враг се върна отново, за да добави още един щрих към унижението ми и към целия този фарс. Новите ковчежници от „Лайън“ дойдоха при мен и казаха: „Виждате ли, забелязахме, че майка ви взима толкова много стока от магазина в Бевърли Хилс, че се отразява на оборота. Ако иска да поръчва, няма да е проблем. Но ако иска да изнесе стока от магазина, единственото, което можем да направим, е да й дадем 50% отстъпка“.
Тази нова политика помогна на най-лошото от майка ми да излезе на повърхността. Веднага щом новината за нея стигна до Западния бряг, майка ми отишла пияна в магазина, натрупала на касата стока за хиляди долари, готова да си тръгне с нея. Когато мениджърът дошъл и й казал: „Госпожо Мърдай, знаете, че трябва да платите. Ще бъдем щастливи да ви направим 50% отстъпка“. Явно това предложение не се понравило на майка ми, защото макар и облечена в костюм „Шанел” и с перфектна фризура, тя грабнала всички торби и затичала надолу по улицата към своето бентли.