Иронията във всички дребнави и значителни опити на Робърт да ме нарани беше, че той ме обвиняваше в използване за лични цели на служебните услуги на „Федекс“, докато той разполагаше със служител на пълно работно време (разбира се за сметка на фирмата), за да върши за него само неща, които нямаха нищо общо с компанията. Това беше Джим Шарп, бивш банкер от „Ситигруп“, който се присъединил към „Икуинокс“ през 2003-а. Прекарваше времето си като търсеше други сливания, които Робърт би могъл да направи за „Лайън“ без това по никакъв начин да облагодетелства „Джими Чу“.
Така беше започнал Бернар Арно с придобиването на „Луи Вюитон“, който после направи публичен, а впоследствие и с други марки. Робърт беше работил за Арно, беше наблюдавал какво прави и очевидно сега се опитваше да следва неговите стъпки.
Двамата с Джим наблюдаваха „Холанд енд Холанд“, „А. Тестони“, „Стефан Келиан“, френския производител на обувки, „Джофри Бийн“ и „Бил Блас“, но нищо не излезе.
Много по-сериозен проблем представляваха вредите, които неадекватността и несигурността на Робърт нанасяха на марката ни, докато той действаше зад гърба ми и подронваше авторитета ми пред персонала на „Джими Чу“. Опитваше се да предизвика възмущение и, най-лошото, бъркаше се в работата на дизайнерския екип, за да подкопава целостта на колекцията.
За Робърт, да упражнява контрол, изглежда, беше по-важно от това, което е добро за бизнеса, но борбата между „костюмарите“ и творческите екипи щеше да продължава, докато имаше костюмари. В „Момчетата от Медисън авеню“ има един прекрасен момент, в който възниква конфликт между акаунт мениджърите и копирайтърите. Именно тогава Дон Дрейпър, мистериозният и харизматичен творчески директор, разкрива една много дълбока истина: „Те не могат да правят онова, което правим ние, и затова ни мразят“. Положението с Робърт явно отиваше още по-далеч. Между нас нещата бяха лични.
По отношение на дизайна никога не мисля какво искат жените. Интересувам се само от това, което изглежда великолепно. Мога да почерпя вдъхновение почти отвсякъде – от това да гледам Лорън Хътън в „Американски жиголо“ или Мишел Пфайфър в „Белязаният“ до това да съзерцавам африкански племенни маски в музей. Може да ми хрумне нещо и да започна да късам обложки на албуми на „Блонди“ или да купувам албуми за пънк рока или винтидж тениски за боулинг от Уисконсин. Това не е интелектуален процес на измисляне, а просто емоционално преживяване – сътворяване на момента, тук и сега, с мигове на просветление. Това е творчески поток и понякога работиш над нещо, което става все по-добро и по-добро, а друг път се налага да го изхвърлиш. Но успешният продукт се появява, когато има емоционална реакция – когато се разхождаш из стаята и си мислиш: „Трябва да го имам! Удивително е!“.
Налагаше се да преминем през този процес по два-три пъти, аз нахвърлях идеи, след това екипът правеше скици, а после аз ги редактирах. Казвах, че нещо върви в правилната посока, друго не, а пък трето е просто добро. Трябва да развием това, но не и онова. После изпращахме скиците във фабриката, където се правеха първите мостри.
Всяка година водех екипа на вдъхновяващо пътуване, пазарувахме на битаци и събирахме винтидж късчета, които ни „говореха“. След това се връщахме обратно и разпределяхме по групи всичко, което бяхме донесли.
Веднъж ги заведох в Джайпур, Индия, а след това на хипи пазара в Гоа. Водих ги и в Мароко, където пазарувахме от базарите, а след това отивахме в симпатичните риади*, където се вдъхновявахме от фенерите около дворовете.
[* Риад – традиционна мароканска къща с вътрешна градина или двор. – Б.пр.]
Истанбул беше следващата дестинация в списъка ми, но, така и не разбрах защо, никой не искаше да го посети с мен. По-късно научих, че бунтът е организиран от Робърт. За да удържа на думата си, заминах сама, попих закритите пазари и килимите, бижутериите и пазарите за подправки с всичките им удивителни цветове. Направих стотици снимки, включително кадри на архитектурата с повтарящите се мотиви от плочки с рисунките по тях.
Но най-скъпата игра на власт на Робърт се развихри в повратен за модата момент, когато бяхме в готовност да яхнем следващата вълна.