Никой не знаеше за внезапното ми решение да се отдам на трезвеността, освен Деймиан и Седрик. Когато споменах за лечението пред баща ми, той ме посъветва да не го правя. По онова време настаняването в клиника беше на практика непознато във Великобритания. „Ще ти лепнат етикет „наркоманка“ – каза той – и повече никой няма да говори с теб.“ Освен това отказа да плати, но слава Богу, Деймиан се съгласи да покрие разходите, а аз щях да му върна парите по-късно.
През първите две седмици в клиниката не беше позволен контактът с външния свят, но веднага щом карантината изтече, се обадих на родителите ми. Телефона вдигна майка ми и щом разбра откъде се обаждам, каза: „Това не ни интересува“ и затвори.
Въпреки това бях все така силно развълнувана от перспективата да изляза от блатото на отчаянието, в което бях попаднала. Разбира се, лечението не беше бягство единствено от дрогата, но и от някои връзки. Очаквах с нетърпение шестте седмици без изкушението на „самолечението” и без стимулите, които насърчаваха преди всичко деструктивните ми модели на поведение. Почивката в селския „затвор“ ми създаваше усещане за уют и сигурност, които, предполагам, повечето хора свързват с дома. Също така знаех, че това е единственият ми шанс да взема живота си в ръце. Със сигурност беше единствената възможност да започна желания бизнес с Джими Чу или с когото и да било другиго.
Във „Фарм Плейс“ имаше само две дузини пациенти, почти поравно мъже и жени. Лечението започваше с петдневна очистваща програма, от която в действителност нямах нужда, защото никога не бях пила толкова много, че да се пристрастя физически. Бях купонджийка, а не алкохоличка, която си седи вкъщи и планира как да грабне бутилката. През целия си живот никога не бях пила сама, но когато станеше време за гуляй, бях сред най-добрите.
Бяхме настанени по четири в стая, а моята менажерия изглеждаше като извадена от филма за Бриджит Джоунс. Три от леглата бяха подредени в редица – на едното спеше анорексичка, на другото – момиче, страдащо от компулсивно преяждане, а между тях бях аз. Зависимата посестрима беше сама, близо до прозореца.
Единствената от нас, която все още беше във фазата на отричането, беше анорексичката. Тя беше ужасяващо слаба, но мислеше, че изглежда страхотно. Ядеше едва по няколко хапки и тръгваше да обикаля наоколо. Банята ни беше обща, така че – слава Богу, че не беше булимичка. И добре, че с преяждащата се разбираха толкова лесно.
Сутрин всяка от нас си оправяше леглото. Освен това миехме чиниите, чистехме подовете, миехме баните и перяхме дрехите си сами. Домакинската работа, която на терапевтичен език се наричаше „лечебни задължения“, беше новост за мек, но аз й се наслаждавах. Всичко това се вписваше идеално в новопридобитата ми мотивация да се променя и да си проправя път в живота. Със зъби и нокти, ако се наложи.
След домашните задължения се занимавахме с четене, утвърждения, дневна медитация, а после – закуска. След това се разделяхме на групи за дискусии и задачи и работехме усилено върху дванайсетте стъпки от програмата, като наблягахме на първата: „Приеми, че си безсилен пред своята зависимост и си изгубил контрол над живота си“. Иронията беше, че имаше толкова много други начини да остана безгласна и безсилна, дори когато започнаха да ме застигат капаните на успеха, които, както ще видите, направиха пътя ми към избавлението доста трънлив.
Имаше обитатели на „Фарм Плейс“, които произхождаха от всички възможни прослойки на обществото – като започнем от богаташки пикльовци като мен и стигнем до такива, чието лечение се плащаше от местните здравни власти. На груповите срещи за установяване на сходствата някой от нас разказваше историята си, а останалите му даваха обратна връзка. Слушах разказите за живота им с изумление и осъзнах, че макар да имаше евтини и скъпи места на трибуните, на терена всички бяхме равни. Фокусирахме се върху чувстването, а не върху материалната страна на нещата и се оказа, че много различни помежду си хора успяваха да намерят общ език.