На изложението „Линиапел“ в Болоня, седях до един от доставчиците, когато взех няколко компонента от стелажа – един много висок и тънък ток и платформа с много дебела подметка – и казах: „Искам да са точно такива“. Там, в този момент, аз измислях дизайн и по-точно – сглобявах една много различна обувка, сандалите с голяма платформа. И ние, и всички останали правехме обувки с токчета, които бяха много опасни. А сега аз предлагах да увеличим обема на обувката като по този начин я направим доста по-тежка, дори тромава, но с тънко токче.
Приведох идеята си в действие, а след това заминах на бизнес пътуване. Когато се върнах, обувката, чийто дизайн бях направила, беше извадена от колекцията. Сандра и една от разработчиците на продукти, Катарина, бяха решили да я махнат. Бях изненадана, че са действали толкова самонадеяно. Не след дълго ми се изясни кампанията за пропаганда срещу мен, която Робърт беше подел сред хората ни, насърчавайки творческия екип да пренебрегва личния ми принос.
За да станат нещата още по-зле, точно в този момент Кристиан Лубутен показа своята платформа с отворени пети и жените се насочиха към нея като обезумяло стадо. Високата платформа стана „горещата“ обувка, „Лубутен“ се превърна в „гореща“ марка и за известно време нашите клиенти пренасочиха лоялността си към тях. След това „Ив Сен Лоран“ пуснаха почти същия дизайн и това беше краят. Не можехме да продължим напред, без да изглеждаме като преписвачи.
Може би изглежда абсурдно да отдавам толкова голямо значение на една-единствена пропусната възможност. Но до този момент „Лубутен“ имаха само един модел платформа, а тази нова обувка наистина ги превърна в име, познато във всяко домакинство. В модата е така – развиваш се или умираш с едно хвърляне на зарчето. Този момент беше истински вододел и това определено не бяха най-добрите ни времена.
Продължихме да разширяваме бизнеса, но само като отваряхме нови търговски обекти. Робърт умееше да натрапва увеличаването на обема в долари, което е по-добре от постоянно ниво на продажбите или спад. Но най-точната мярка за здравето на една марка е измерването на продажбите в нови клонове на бизнеса. Този вид растеж изисква постоянно творчество, което се опитвах да поддържам живо, но завистливият ни изпълнителен директор подрязваше крилата му на всяка крачка.
Баща ми беше мъртъв, с брака ми беше свършено, Робърт беше циментиран на позицията си. Изгледаше сякаш съм заседнала в постоянна битка за попечителство върху компанията, която аз бях заченала и износила. На това отгоре все още се борех за правото си на собственост върху половината акции, които сама бях заработила.
Следващото лято наех хубава къща в Малибу, но там нощем всичко беше затворено, имаше само един добър ресторант и безкрайна пясъчна ивица и сърфове. Чувствах се изолирана.
Докато бях там, приятелката ми Даяна Дженкинс ме запозна със съседа си Робърт Ричи, по-известен като Кид Рок, и тримата започнахме редовно да ходим на плаж. Харесвах го много и в интерес на истината все още сме добри приятели, но медиите изкараха от това много повече, отколкото в действителност имаше. Направиха същото с Флавио Бриаторе, шефа на отбора на „Рено“ за Формула 1, с Фарел Уилямс, дори с Джордж Клуни. Всяко приятелство с известен ерген, което завързвах, на страниците на таблоидите се превръщаше в следващата ми безразсъдна афера. Истината е, че бях прекалено заета и прекалено изтощена, за да се занимавам с когото и да било.
Освен това продължавах да се опитвам да достигна до майка ми, така че докато бях в Калифорния, организирах за нея прекрасно домашно парти. Възрастните хора не излизат много и аз събрах братята ми, няколко приятели и дузина холивудски звезди около дълга маса до басейна.
По-късно, в писмена клетвена декларация, отнасяща се до споровете ни за акциите, тя заяви, че съм организирала ужасно диво парти и съм съсипала къщата й. Майка ми направи така, че вечерята, която организирах специално за нея, започна да изглежда като огромно извращение, особено след като я описа като „повратен момент за скъсването на нашите отношения“. Това, което си спомням най-живо, е прекрасната ми готвачка от онова лято, която стоеше в кухнята, обляна в сълзи заради жестокостта, която майка ми проявила към нея.
Скоро след вечерята в Калифорния Ник Морган, попечителят, ми препрати едно написано на ръка писмо, което беше получил от майка ми. Беше толкова унизително за мен и говореше по мой адрес толкова пренебрежително и отхвърлящо, че оттогава никога повече не й проговорих. А тя се възползва от всеки случай, който й се удаде, за да разкрива подробности от личния ми живот и да ги представя като изключително срамни, ако не и престъпни. Изглежда се наслаждаваше да използва изрази от рода на „Тя беше РАЗОРЕНА!“, при положение че причината да искам пари от баща ми беше смешно ниската заплата, която взимах, за да помогна на компанията. Най-много ме болеше, че през цялото време докато е писала тези неща, с дъщеря ми бяхме на гости в къщата й.