Книгата ни с фотографии на известни жени, с която искахме да съберем пари за благотворителната фондация на Елтън, продължаваше да отнема голяма част от времето ми. Списъкът с моделите беше доста впечатляващ: Кристина Агилера, Ребека Банкс, Рейчъл Хънтър, Лара Флин Бойл, Ребека Ромийн-Стамос, Джоди Кид, Виктория Бекъм, Кейт Мое, Мейси Грей, Парис Хилтън, Гери Халиуел, Серина Уилямс, Мини и Кейт Драйвър, Ел Макферсън, Софи Дал, Ан Хечи, Мими Роджърс, Памела Андерсън, Ясмин льо Бон, Сара Фъргюсън, както и много други. Разбира се, и аз трябваше да се включа – лежах по корем върху един бар с огромен диамант „Картие“, а кракът ми беше във въздуха.
Приятелката ми Беатриче Винченци се съгласи да публикува книгата. Семейството й притежаваше вестници, телевизионни канали в Испания, Италианската национална лотария, както и издателство „Де Агостини“. Нарекохме фото колекцията „4 инча“. Идеята за заглавието беше моя, защото 4 инча беше максималната височина на тънките токчета по онова време. Сега, разбира се, токовете могат да стигат до небето.
Книгата се продаваше за 75 долара и придоби огромна публичност. Организирахме търг за фотографиите в „Кристис“ в Лондон, Ню Йорк и Ел Ей. Всичко на всичко събрахме 3,5 милиона долара, което по онова време беше най-голямото дарение, което благотворителната организация на Елтън Джон беше получавала. Построихме убежища за жени, претърпели насилие, осигуряващи всичко, от което една жена можеше да има нужда: медицински грижи, правен съвет, консултации. Смята се, че с тези пари сме оказали помощ на повече от 500 хиляди жени.
Когато „Финикс” ни придобиха през 2001-ва, имахме само три магазина. По времето, когато „Лайън Кепитъл” се появиха на сцената, търговските ни обекти вече бяха деветнайсет. Сега щяхме да отворим нови магазини на Бонд Стрийт, Слоун Стрийт и Виа Сан Пиетро Ал’Орто в Милано. Наемите се покачваха навсякъде в Европа, което означаваше, че може да се наложи да плащаш милиони за топ локация, както и еднократна сума, за да откупиш наемното право от стария наемател.
В Париж търговската „мека” е Авеню Монтен, а Робърт намери място, което преди това е било портиерна на жилищна сграда. Беше празно, в съседство с алея, така че наемът беше нисък, но ни отне две години в съда, за да получим разрешение от префектурата. Беше само 164 кв. м., но имаше 4,2-метров прозорец, който гледаше към булеварда. Трябва да призная, колкото и да не ми се искаше да хваля Робърт, че това място ни донесе 3,7 милиона през първата година.
На продуктовия фронт следващата ни цел след обувките и чантите, беше парфюмерията. Говорихме с „Кларинс“, с „Проктър енд Гембъл“, а след това и с „Интерпарфюм“. Последната се занимаваше основно е дистрибуция, но беше пуснала парфюмерийната марка на „Ажан Провокагьор“, както и парфюмите на „Джон Галиано“. Правеха по 190 милиона на година, но с деветте си филиала световният им обхват достигаше тези на многомилиардните компании.
Сключихме сделка и за очила със „Сафило“ – голяма италианска компания, която произвеждаше и дистрибутираше „Армани“ и всички марки от „Гучи Груп“. Имаха капацитет да смесват метал и пластмаса, което беше съществено за улавянето естетиката на нашия дизайн.
Започнах да разширявам границите и в други посоки. През 2006 г. инициирах първото ни съвместно сътрудничество с художника Ричард Филипс. Той правеше огромни хиперреалистични картини, които напомняха живописния стил на модните списания от 50-те и 60-те години. Започнахме да работим по придобиването на правата над някои от творбите му, за да ги слагаме върху нашите чанти. Робърт не разбираше какво правя, а бордът се колебаеше дали това е добра или лоша инвестиция на ресурси и целият процес се проточи ужасно много.
Срещнах същия вид съпротива, когато дойде време да се погрижим за присъствието си в интернет. През 2000 г. аз бях една от първите, които подкрепиха Натали Масене при създаването на модния сайт „Нет-А-Порте“. Натали не разполагаше с пари в брой, за да плати обувките, които искаше да продава, затова й ги дадох на консигнация. В резултат на този ранен тласък за нейния бизнес, в последствие с Натали се радвахме на прекрасни взаимоотношения. Когато трябваше да направим уеб сайт на „Джими Чу“, й се обадих и я помолих да се заеме с бекофиса – отчетността и изпълнението на поръчките. Бизнес моделът й не включваше тези услуги за външни клиенти, но се съгласи заради мен.