Реакцията на Робърт беше да каже на хората, че тя закрива бизнеса си. В действителност той беше инвестирал в конкурентна компания, която искаше да наемем вместо Натали. Като теглим чертата, „Нет-А-Порте“ процъфтява и днес. През 2010-а Натали сключи сделка, при която компанията й беше оценена на 350 милиона лири.
През 2006-а продавахме обувки и чанти в повече от 40 магазина на „Сакс“ и дори „Нийман Маркъс“ предлагаха чантите ни. („Маноло Бланик“ не произвеждаха чанти.) След модела „Тулита“ пуснахме „Тахула“ с обли дръжки, вдъхновени от въжето за скачане. Чантите вече представляваха 40% от продажбите ни и маржът на печалбата от тях беше с около 10% по-висок от този на обувките.
Икономиката беше във възход, след като напълно се възстанови от „дот-ком“ банкрута през 2000 г., а пред нас все още имаше огромно поле за развитие, особено в Азия. Предстоеше да отворим магазини в Мумбай, Дубай и Кувейт, както и в Южна Корея, Хонконг и Япония. Годишните ни приходи достигнаха 120 милиона долара. С 45% ръст „Джими Чу“ вече беше надминала финансовите цели, които заложиха „Лайън“ при придобиването. Беше съвсем естествено да започнем да говорим за екзит.
Дори при това положение бях доста изненадана, когато през ноември изневиделица ми се обади Линдън и ме покани да се отбия в дома му в Южен Кенсингтън. Отидох и щом седнахме, той каза: „Предлагат ми 185 милиона долара за компанията. Сделката ще бъде финализирана до две седмици“.
Помислих си: „Господи, изхвърлят ме. Продават компанията ми под носа ми“.
Той продължи: „Ето каква е сделката. Ще получиш кеш. Можеш да задържиш 3% акции и да останеш на някаква представителна позиция, но без никаква изпълнителна власт“.
Все още се опитвах да асимилирам случващото се, твърде смаяна, за да кажа каквото и да било. Никоя сделка не достига до този етап за една нощ. Всичко се е случвало зад гърба ми в продължение на месеци. Не беше особено трудно да се досети човек кой стоеше в основата.
Най-накрая подмолната кампания на Робърт срещу мен ми се изясни. Каквато и враждебност и завист да съм почувствала, крайната цел на всичко това е била много по-голяма, а именно да получи пълен контрол върху компанията. За него това означаваше, че повече не може да бъде под един покрив с основателя й.
Очевидно Линдън е опипвал почвата с потенциални купувачи, когато Робърт директно попитал колко ще му струва да придобие компанията. Линдън е поискал 185 милиона. След това Робърт вкарал в играта Рамез Сусу от „Тауърбрук Кепитъл Партнърс”, който е работил за Джордж Сорос и беше предложил по-ниска цена от „Лайън”, когато им се продадохме. Палестинец с магистратура по бизнес администрация от Харвард, Рамез е работил за „Голдмън Сакс“ в Ню Йорк и Лондон, дори е оглавявал фонда „Голдман Мецанин Паргнърс“. Когато Сорос се оттегли, Рамез и партньорите му купиха инвестиционното подразделение от „Сорос Фънд Мениджмънт“ и създадоха „Тауърбрукс“. Сорос остана значителен инвеститор и се появиха много други семейни фондове и институционални инвеститори.
„Тауърбрук“ бързо набираха скорост. Разполагаха с 2,5 милиарда долара, всички предназначени за придобивания. Правеха пари много бързо, дори спечелиха наградата за Европейски фонд на годината, връчвана от Европейската асоциация на инвестиционните фондове и рисковия капитал. Нищо не предвещаваше добри шансове да намеря благонадежден съмишленик, с който да се съюзя и да направя контрапредложение.
С офертата на „Тауърбрук“ на масата Рамез и колегите му щяха да получат пълен достъп до данните и персонала ни за техния дю дилиджънс през следващите четири седмици, а Линдън беше обещал през това време да не търси други оферти.
Обадих се на Линдън и го поканих на обяд в „Харис Бар“. Щом седнах срещу него, изстрелях: „Мога да ти дам 200 милиона след две седмици. Ако го направя, ще ги приемеш ли?“.
Отговори, че ще ги приеме.
На практика той нямаше какво да губи. Моята оферта, независимо дали щях да успея да осигуря парите, беше с 15 милиона отгоре. Сигурна съм обаче, че той никога не е и помислял, че ще ги събера.
Започнах разговори с други частни инвестиционни фондове, както и с хора, които познаваха други хора. Така мой приятел ме свърза с кувейтския милиардер Маан ал Сама. Срещнахме се и Маан прояви интерес. Нае „Лазард“, за да започнат да подготвят сделката, и друг мой приятел, Рикардо Павончели, да подготви дю дилиджънса.