Най-доброто, което можех да направя, беше да отида на Сейнт Барт, както беше планирано, да бъда с Минти и да чакам. Само че не можех да си купя билет. Кувейтците казаха: „Не се тревожи, ще платим чартърен полет за теб“. Обадих се на Нат Ротшилд и взех свободния му самолет. Разходите бяха 40 хиляди долара, които така и не ми бяха изплатени, но поне отидох на острова.
Прекарах следващата седмица на това райско място с дъщеря си, но това бяха най-стресиращите седем дни в живота ми. Не можех да се отърся. Не можех да направя каквото и да било. Беше просто ужасно. Стоях си вътре с телефона, опитвах се да се свържа с Маан и хората му, за да ги накарам да дойдат. Продължаваха да ми отговарят, че не приемат обаждания, заради празника им. Но това не повлия по никакъв начин на Линдън. Постоянно беше на телефона и ме предупреждаваше, че времето изтича и ще продаде компанията на „Тауърбрук“.
На острова бяха Рон Перелман от „Ревлон” и Харви Уайнщайн от „Мирамакс“, които се опитаха да ми окажат морална подкрепа. По-късно Харви дори се обади на Рамез и го предупреди: „Ако изгубите Тамара Мелън, аз ще инвестирам в нея, ще отворим магазини и ще ви изядем обяда“.
В края на седмицата с Минти отлетяхме обратно за Лондон и веднага след като пристигнахме получих съобщение от Маан, че се оттеглят. Съобщение? Така осмокласниците късат с гаджетата си.
Помислих си: „Край. Всичко свърши. Загубих бизнеса си“.
Бях прекалено изтощена и вцепенена, за да почувствам цялата тежест на положението. След това ми хрумна, че щом няма да участвам в създаването на колекциите, е по-добре, че ме принуждават да взема пари кеш. Същите дворцови интриги бяха сполетели Хелмут Ланг и Джил Сандър. И двете марки бяха пострадали много и цената им беше спаднала драстично.
Оказа се, че в колчана ми е останала още една стрела. Ами ако успея да намеря някакъв път до Рамез, да го убедя да ме наеме отново и да го спечеля на моя страна?
Единственото нещо, което Маан беше направил в моя полза, беше да ми спечели време и, разбира се, да хвърли в смут враговете ми.
Със сетни сили, и с помощта на Ейдриан Харис, който вече ми беше, освен приятел, и финансов съветник, написах на Рамез имейл, в който разказвах за процеса по дизайна и обяснявах всичко, което Робърт беше направил, за да ме дискредитира и да попречи на усилията ми да ръководя творчески марката. Трябваше да го накарам да види нещата от моята гледна точка, а не от тази на Робърт. Всъщност трябваше да направя така, че да разбере, че съм била наклеветена, а той е бил изигран.
Срещнахме се в кафенето на един малък хотел близо до офиса на Иксуърт Плейс.
„Вече направихте финансовия дю дилиджънс, започнах аз. – Запознахте се с документите ни и оценихте недвижимите имоти. Но сега е време да направите и творчески дю дилиджънс. Трябва да разпитате наоколо. Говори с мениджърите извън малката клика на Робърт. Говори с екипа по дизайна. Разбери кой в действителност създава истинската стойност“.
Предполагам, че съм била убедителна, защото той продължи да слуша. След финалния изстрел казах: „Да купиш тази компания без мен е като да купиш „Титаник“.
Рамез все още се държеше сдържано. „Нямаш ли проблеми с дяловете на майка ти?“, попита.
Естествено, Робърт му беше разкрил всяка подробност, която би могла да подкопае позициите ми или да урони престижа ми.
След това предприе по-философска тактика. „От какво се интересуваш повече – да правиш пари или да си известна?“ Това изречение беше като извадено от речника на Робърт. Опитал се беше да ме представи като жена дявол, кралица на прахосничеството, която не допринася с нищо и която се носи от откриване на магазин през галавечеря до среща на борда без никаква друга мисъл, освен как да натрупа нови дългове и да си устрои уютно гнезденце. Страхотна картинка.
Имам сериозни основания да смятам, че Рамез се е върнал в офиса и е провел разговори с много по-широк кръг хора извън Джим Шарп и Алисън Игън. Беше говорил с Хана и Бони, както и с екипа по дизайн.
Изминаха няколко часа, в които бях доста изнервена. След това той ме потърси по телефона вкъщи.
„Добре, Тамара. Няма да направим сделката без теб.“
Отново можех да дишам. След като вдишах, първото нещо, което излезе от устата ми, беше: „Робърт трябва да си тръгне.“