Това беше голям компромис за тях, не само защото Робърт беше инициирал продажбата, но и защото той познаваше финансовата страна на нещата отвън и отвътре, а и главният финансист беше под негово влияние. Въпреки това приеха условията ми.
Офисът на адвокатите на „Тауърбрук“ се намираше на Св. Мери Акс № 30, кула на четирийсет и един етажа в Ситито, известна още като Краставичката заради приликата си с кисела краставичка от стъкло и стомана. Срещнахме се там, за да подпишем документите в неделя, 4 февруари, 2007 г.
Току-що се бях върнала от Ню Йорк и бях пипнала грип, но проклета да бях, ако позволях да ме видят изтощена. Събирах погледите с тясна права пола от черно кадифе и косместо кожено яке с леопардов десен. Когато влязох, въздухът можеше да се реже с нож.
Имаше шест отделни конферентни зали за шестте отделни екипа. Като гледах през стъклените стени към диваните навън, виждах различните фракции да чакат отделно. Алисън определено изглеждаше нервна и с основание. Аз и Робърт избягвахме контакт с очи. Не исках да говоря с него. Не можех дори да се насиля да го погледна.
„Ти спечели. Можеш да си отдъхнеш. Спечели“, каза ми Рамез.
Победата ми показваше, че Рамез е възприел моята собствена оценка за значимостта ми за компанията, а не тази на Робърт. Нещо повече – в новия ми договор беше записано, че ако Робърт се върне, на каквато и да е мениджърска позиция в „Джими Чу“, те щяха да изкупят дяловете ми на предварително уговорена цена и щях да мога да изляза от бизнеса за двайсет и четири часа.
Дори в така създалата се ситуация Рамез продължи да ме поучава, сякаш съм тийнейджърка. „Нали знаеш, че не можеш да организираш партита вкъщи и да ги пишеш на сметката на компанията“.
Никога, никога не бях правила парти, което „Джими Чу“ да плати. Точно обратното – често правех събития на „Джими Чу“ у нас и плащах от джоба си за тях. Освен това бях разрешила в дома ми да се направят неизброимо много фотосесии, но очевидно образът, който Робърт ми беше създал, все пак беше оказал някакво влияние.
Продажбата на стойност 185 милиона лири беше на първа страница на „Файненшъл Таймс“. „Тауърбрук“ дадоха 170 милиона веднага, а останалите 15 милиона щяха да платят, ако изпълним плана за предстоящата година. Той беше да увеличим продажбите 2,2 пъти и печалбата почти 10 пъти. „Лайън Кепитъл” бяха удвоили парите си за малко повече от 2 години. Разбира се, за да финансират придобиването, „Тауърбрук“ натовариха „Джими Чу“ с още 80 милиона кредит, гарантиран от „ЮБиЕс“.
„Тауърбрук” придобиха 60% дял, но като втори най-голям акционер оставах на президентския пост. За да запазят добрия тон и да ни осигурят време да намерим заместник, разрешиха на Робърт да остане изпълнителен директор в продължение на още шест месеца. Вероятно ще помислите, че не би искал да се навърта наоколо, претендирайки, че е бил изгонен, но той го направи. Освен това му беше позволено да задържи бонус акциите, малка цена, за да се предпазим от това да направи или каже още нещо, което би могло да навреди на бизнеса. Още един жест от страна на Рамез беше да го задържи в борда, но тогава „Тауърбрук” разпоредиха вместо веднъж месечно срещите на борда да се провеждат веднъж на тримесечие.
Веднага щом „Тауърбрук“ разгледаха сметките в дълбочина, откриха, че Робърт е бил този, който е раздувал корпоративните разходи. Беше похарчил 30 хиляди лири от фондовете на „Джими Чу“ на благотворителен търг в Париж, за да купи маса, която няма нищо общо с компанията. (Фактът, че става дума за еврейска благотворителна кампания трябва да е направил голямо впечатление на Рамез, който е палестинец.)
Хана и Маги Уайт се опитваха да ни спечелят с приказки за дългосрочно бъдеще като „Ние не сме като другите – наистина се интересуваме от компанията“. Още на първата среща на борда вече говореха за напускане. Целта, която поставиха, беше 50 милиона лири в EBIDTA през 2009-а. На практика мислеха само две години напред.
Когато страстите се уталожиха, Линдън се вбеси, като откри, че Алисън Игън умишлено беше занижила EBIDTA, резултатът, от което беше по-ниска цена за компанията. Според него беше загубил 10 милиона лири. Но той вече не участваше в играта, а аз все още бях там.
Алисън дойде в кабинета ми и се опита да оправи нещата. „Наистина нямам нищо общо с това. Не знаех какво става. Само им давах числата. Просто си вършех работата.“
Беше очевидно, че не вярвам на нито една дума, която изричаше, но предателството й беше дребна работа. Цитирах й едно изречение на Робърт, което според мен разкриваше много за характера му: „Продадохме компанията само защото баща ти умря“. Попитах я: „Как си могла да помислиш, че някой, който може да каже това, е свестен човек?“. След няколко месеца тя напусна.