По моя препоръка наехме Бони Такър за изпълнителен директор и не след дълго с нея достигнахме до общото заключение, че хората на „Хилко“ грешат. Те бяха събирачи на дългове, не хора от модния свят, но най-вече – не се отнасяха с нас по правилния начин.
С Бони се срещнахме в хотел „Мърсър“ и аз предложих да настояваме за мениджърско изкупуване. Говорихме с „Ди И Шоу“, мениджърите на хедж фонда, за помощ при финансирането. След това се върнах в Лондон и проведох конферентен разговор с Харви и Бони.
„Харви, искам да знаеш, че не сме доволни, казах аз. – Имам подкрепата на „Ди И Шоу“ и целият мениджърски екип ще си тръгне в рамките на двайсет и четири часа, ако не получим онова, което искаме.“
Той избухна.
„Ще те съсипя! Ще организирам пиар кампания и ще те съсипя!”
„Успех, Харви! Сега си на моя територия”, беше моят отговор.
През април „Джими Чу“ оповести, че Джош Шулман е новият изпълнителен директор.
Същия месец получих призовка да свидетелствам в съдебен процес срещу Матю. Знаех, че пресата ще бъде навсякъде, затова помолих Марк Боланд, ключова фигура в областта на връзките с обществеността във Великобритания, да ме придружи.
Процесът се водеше в съда „Саутуорк Краун“ – съвременна тухлена сграда със стерилен вид близо до Тауър Бридж, на юг от реката. Процесът беше огромен скандал, общо осемнайсет обвиняеми бяха подведени под отговорност, аз се появих на 3 май, на седмия ден от снемането на показанията.
Въпросът, доколкото Матю беше замесен, беше дали да бъде подведен под криминална отговорност за оторизирането на незаконното проникване в компютъра ми по време на развода. Нямаше никакво съмнение, че е дал на детективите 12 хиляди лири и че е подписал договора и пълномощното, които му бяха дали. Но все още оставаше въпросът за криминалната отговорност, възникваща от това човек да знае, че се случва нещо, че то е незаконно и въпреки това да не предприеме нищо.
Когато го видях в съда, наистина ми стана жал за него. Помислих си: „Този път наистина си загазил”. Грозяха го пет години затвор.
Жертва на предполагаемото престъпление на Матю, аз бях призована като свидетел на обвинението. Прокурорът искаше да разкажа всичко, което се беше случило, включително появата на троянския кон в компютъра ми, онзи, който разкри някои „неща на бъдещия ми бивш съпруг“.
Но когато защитникът. Николас Пурнел, започна да ми задава въпроси, разпитът рязко зави към мисловните навици на Матю. Моментът не беше подходящ за разтягане на локуми, затова просто казах истината. Казах, че да си омъжена за Матю е като да имаш още едно дете; че не може да се справи със сметките за плащане и сметките си в банката и че изпуска самолети така, както другите хора изпускат автобуси. Когато Пурнел ме попита за читателските му навици и за силата на концентрацията му, отговорих просто, че мъжът ми не може да прочете един комикс, какво остава за официален документ.
Съдебната зала избухна.
Напуснах сградата обградена от папараци, а на следващия ден историята беше буквално във всеки вестник в Лондон. Повечето от тях цитираха думите ми за неспособността на Матю да прочете дори един комикс.
Целият процес отне шест седмици, през които съдебните заседатели мислиха пет дни. Двама от детективите бяха признати за виновни, но, за щастие, Матю не беше.
Джош започна работа за „Джими Чу“ през юни. По време на един от първите ни разговори му казах, че длъжността ми е „президент“, но на практика ръководя творческия процес, което според мен е подвеждащо и объркващо за останалите в бранша. Затова сменихме длъжността ми на творчески директор. Светлината, в която видях Джош на първата среща на борда, ми хареса. Въпреки всички забавяния продължавах да работя с Ричард Филипс, придобивайки една от неговите картини за модел чанта тип „портмоне“. Бордът все още се колебаеше и попитаха Джош дали идеята е добра.
„Брилянтна е, отговори той. – В такива неща трябва да инвестираме пари.“
Така и направихме. Пуснахме линията за „Арт Базел Маями“ през 2007-а. Чантите с картини на Филип бяха сред топ 10 на най-продаваните ни продукти, а сега вече всички правят подобни сътрудничества с артисти.