Освен това Джош схвана смисъла на пътуванията за вдъхновение. Разбра колко е важно за екипа по дизайна да бъде заедно и да прави тези пътешествия, за да се създаде правилната нагласа. Когато пътуваш и виждаш нови неща, не знаеш какво точно търсиш, докато то не те намери само. Тогава, ако имаш късмет, се отварят портите на изобилието.
Изглежда, за пръв път след сделката с „Финикс“ бяхме наели някого, който наистина разбираше бизнеса.
Заведох Джош на обиколка по магазините ни и говорихме за пазарните ниши, в които виждах най-голям потенциал. Една от тях бяха обувките тип „пантофки“. Бизнесът с тях беше огромен, а ние въобще не се справяхме добре. Освен това от години исках да правим рокерски ботуши и мокасини с ресни. Срещнах голям отпор за рокерските ботуши – най-вече от Сандра, която, странно защо, продължаваше да ми повтаря, че не можем да си го позволим. В крайна сметка надделях и те станаха третият ни най-продаван продукт на всички времена с продажби от 500 хиляди чифта.
Освен това Джош беше склонен да организира производството, връзките с обществеността, рекламата и маркетинга. Раул Мартинез, основател и творчески директор на рекламна агенция „Ей Ар“, както и творчески консултант на американския „Вог“, беше ангажиран, за да ни помага да избистрим визията на кампаниите. Той нае Тери Ричардсън да снима в „Плаза“, а Шарлъг Пилчър даде идеята да обуем Анжела Линдвал с ботушите.
Взехме Ед Филиповски от пиар агенцията „Кей Си Ди“ да помага с глобалната стратегия с оглед на това, че предстоеше да отворим магазини в Кан. Барселона. Рим, Сао Пауло. Куала Лумпур и Токио.
На 25 юни с Джош заминахме за Ел Ей, за да открием нов магазин на Родео Драйв. Организирахме такава забава, че се наложи да се появи шефът на пожарната и да я прекрати. Слава Богу, бяхме планирали да преминем към вечеря с малцина избрани в дома на Уенди Мърдок.
Междувременно бордът на „Халстън“ беше приел достатъчно от исканията, които бяхме отправили с Бони. Тя инвестира половин милион, а аз – два.
След като постигнахме споразумение и вежливостта отново се възцари в отношенията, един от хората на „Хилко” се обърна към мен и каза: „Е. момичета, сега вече ще се държите ли прилично?“.
Това беше поредният момент, в който просто трябваше да напусна. В определени кръгове се смяташе, че единствените възможности да работиш с жена е или да я контролираш, или да я омаловажаваш. А аз все още не бях готова да се заявя.
„Халстън“ се нуждаеше от правилния дизайнер, затова пристъпихме към мащабно търсене. Говорихме с Питър Дундас, който сега е в „Пучи”, и с Хеди Слиман, който работи за „Ив Сен Лоран”. Беше правил дизайн само за мъжки облекла, но мислех, че ще се справи страхотно. Въпреки че имах съмнения дали и как ще успее да се сработи с инвеститорите, щеше да се наложи да се откажа от значително имущество, за да го привлечем.
От американския „Вог“ ни препоръчаха Марко Занини, който в онзи момент работеше директно с Донатела Версаче. На срещата ни в Лондон той ми показа свои скици, а след това ме покани на ревюта в Милано, в което бяха включени. Бяха силно повлияни от Халстън. „Просто исках да го видиш. Направих го за теб“, каза той.
Наехме го и решихме да преместим офиса в търговската част на града.
През февруари 2007-а преместихме офисите на „Джими Чу” от Иксуърт Плейс на Лансър Скуеър. Започнахме да се ширим на площ от 3000 кв. м. вместо досегашните 900. Както и в магазините, дизайнът беше много изчистен, отново в бежово и лилаво. Административният ни офис вече беше много по-широк, с много по-големи отдели „Връзки с обществеността“, „Финанси“ и „Мърчъндайзинг“.
Въпреки ролята ми на представително лице на марката пред широката публика, продължавах да се фокусирам най-вече върху продукта. Наехме още дизайнери и асистенти, но същевременно представяхме много повече колекции – есен/зима, и пролет/ лято, както и колекция „Круиз“ и „Курорт“, които изстрелваха продажбите през ноември, и предварителна есенна колекция, която пускахме през юни. Предвид обема работа, който вършехме, екипът по дизайн все още беше крайно малък.
Но дори и толкова малък екип имаше нужда от мениджмънт, макар че всички знаем баснята за орела, рака и щуката, която точно описва процеса на менажиране на творчески екипи.
Все пак най-старото клише за мениджмънта е онова, което казва, че на върха всички са самотни. То устоява на времето, защото типичният изпълнителен директор управлява чрез страх като поддържа образа на дистанцирана личност с власт, способна да крещи и да изпада в нервни кризи, която те уволнява, без да й мигне окото или те награждава с привилегии, за които дори не си мечтал. Ясно е, че не работиш „с“ такъв човек, а „за“ него.