Моята роля беше доста неясна. Бях част от всички вътрешни и външни процеси, ходех на Оскарите и на срещи с банкери, след това се връщах в залата за дизайн и ставах член на екипа. Със сигурност не бях далечна, вдъхваща страх фигура. Понякога просто бях „една от тях“ и въпреки това получавах специално внимание и специални привилегии, които от своя страна водеха до възмущение, а Робърт, естествено, го насърчаваше и се опитваше да експлоатира в стремежа си да разделя и владее.
Случваше се определени хора от екипа да се държат преднамерено неуважително, сякаш казваха: „Ти зависиш от нас“. Така опитът да се разгранича от клеветническата кампания на Робърт изглеждаше като борба срещу кликата на „непослушните момичета“. Давах си сметка, че дистанцираността, този остатък от „отсъстващата“ Тамара от ученическите ми години може да се изтълкува погрешно и отблъскващо.
За щастие, в екипа участваха и някои зрели хора, като Елизабет Гер, нашият главен дизайнер на обувки, удивителна французойка, която никога не се поддаде на глупостите на Робърт Също и Алваро, дизайнерът на чанти. Той ми каза, че веднъж Робърт му се обадил и го попитал дали компанията ще оцелее без Тамара. Отговорил: „Не“.
Освен това имах на своя страна Шарлът Пилчър, стилиста, с когото работих в началото и която бях привлякла като моя творческа дясна ръка по време на краха на Робърт – момент, в който наистина имах нужда от приятел. С нейна помощ разполагах с още един чифт опитни и схватливи очи, на които вярвах напълно. Тя се превърна в неизменна част от нашите срещи за дизайна.
През този период Минти също се включваше понякога. Рисуваше скици на обувки, които закачвахме на стената. Любимият й филм от онова време е „Дяволът носи Прада“. Не й излизаше от главата. Идваше в офиса, събираше вътрешните номера на служителите и правеше списък с имената и номерата им. След това им се обаждаше и им казваше, че са уволнени. Слава Богу, персоналът разбираше хумора в ситуацията.
През есента на 2007-а ми се обади Аманда Кайм. Тя работеше за нас един ден седмично в рекламните събития, на които подарявахме продукти на известни личности. Каза, че иска да ме запознае с някакъв мъж. Крисчън Слейтър беше в града, за да участва в постановка със заглавие „Да плуваш с акули“. Не познавал никого и искала да ни представи един на друг.
Името ми беше познато от филмите „Опасно привличане“, „Истински романс“ и други, но казах: „Господи, Аманда, без актьори. И без рок звезди, моля“.
„О, хайде, хайде! Просто вечеряй с него. Мисля, че ще си допаднете.“
Погледнах графика си – всичките ми вечери през следващите две седмици бяха заети, с изключение на сряда.
„Един приятел дава вечеря. Матю Вон, продуцент е. Предполагам, че Крисчън би могъл да ме придружи.“
Срещнахме се в хотела, в който беше отседнал, а след това отидохме на вечерята. В интерес на истината си прекарахме доста добре. А след това започна да се появява всяка вечер след репетиции. Вечеряхме заедно още няколко пъти, той ми изпрати цветя – така започна връзката ни. Беше в Лондон шест месеца и в крайна сметка се оказа, че прекарваме заедно почти всяка вечер.
Не знам защо Аманда беше решила, че ще се получи. Вероятно защото той също беше „поправено“ момче. Беше приключил със секса, дрогата и рокендрола и сега беше чист и трезвен.
Крисчън беше разведен с две деца – момче и момиче – на възрастта на Минти. Живееше в къщата на майката на негов приятел от клиниката в Бренууд. При Крисчън животът течеше с бавни темпове, а това ме тревожеше. Те двамата обитаваха детските спални, което ми напомняше за времето, когато живеех в мазето в Белгравия. Момчето, чиято майка притежаваше къщата, беше нещо като асистент, мениджър и най-добър приятел на Крисчън. При тях се беше преместила и приятелката на момчето – момиче от Южна Каролина, по-наивно дори и от него. Мисля, че двамата прекарваха значителна част от времето си в притеснения за това, че ще им отнема Крисчън. Когато бях в Ел Ей, той оставаше с мен на Полуострова, където гледахме сериала „Антураж“. Само ние си разбирахме шегите.
В онзи момент Крисчън беше страхотен, но на базово ниво имахме много различни светогледи и искахме крайно различни неща. Той беше израснал в Ню Йорк, където баща му бил актьор, а майка му – кастинг директор и продуцент. През целия си живот е бил част от този бранш. Но интересите му бяха много семпли. Ходех с него на бейзболни мачове, опитвах се да приемам загубите, но трябва да призная, че бях отегчена до мозъка на костите си през цялото време. Хотдозите и крекерите не бяха за мен.