В средата на връзката ни бях принудена да наема Берт Фийлдс и да заведа гражданско дело срещу майка ми в Калифорния. Все още не бяхме разрешили въпроса за 32-те хиляди акции, пренасочени към грешния фонд – милиони, които бяха неправилно прехвърлени, уж за да бъде защитено имуществото ми по време на развода, и напълно неоснователно замразените заради спора 4 милиона лири кеш. Всичко това доведе до някои много неприятни писма, разменени между моите и адвокатите на майка ми.
От време на време някоя от страните правеше предложение. Моето беше да прехвърлим парите във фонд в полза на Минти. По същество казах на майка ми, че и двете няма да ги пипаме. Отиват право във фонда и вместо адвокатите, внучката й ще се възползва от тях.
Но майка ми нямаше да го направи. Отговорът й беше: „Не, не. Ако нещо се случи с Тамара, ние ще се грижим за момиченцето“. Думи, които ме изпълваха с ужас.
Контрапредложението им беше да учредим отделен фонд – „Маркета II“, предназначен за благотворителност. Дори предложиха фондацията на Елтън Джон да бъде бенефициент, което показваше, че си бяха написали домашното. Но по начина, по който предлагаха да се учреди фондът, можеха да прехвърлят пари обратно във фонда на майка ми, когато си поискат. Преговорите бяха в задънена улица.
Цялата история беше като хронична болест с патогени от майка ми, които бяха населили и моето тяло. Бях толкова напрегната, че гърбът постоянно ме болеше. Понякога имах усещането, че около мен се е усукала гигантска змия, която не ми позволява да си поема въздух.
Първото ни ревю с „Халстън“ беше през февруари, 2008 г., но дори тази легендарна марка не можа да устои на тежестта на всичките ни мечти и тревоги. При учредяването на компанията инвеститорите бяха похарчили 3 милиона долара за правни документи и влязоха с изопнати нерви. А първите отзиви въобще не бяха ласкави.
След дефилето, преди да влязат закупчиците за по-близък оглед, Бони се зае да направи редизайн на колекцията. Размести и разбърка всичко и резултатът беше отвратителен. Бяхме се договорили със „Селфриджис“ предварително, още на представянето на идеята. Но продажбите от самото шоу бяха слаби.
Скоро се появи същинската паника. Бях на летището на път за Лондон, когато започнаха крещящите телефонни обаждания, а никой друг не крещи като Харви.
Проблемът с господин Вайнщайн беше, че никога не вярваше на хората, които наемаше. Питаше всички какво мислят, получаваше дузина различни мнения, често противоположни, след това се колебаеше за всяко нещо. Сякаш нещата и така не бяха достатъчно лоши, ами следващият му импулс беше да свика консултативна среща на борда, която, за щастие, така и не се състоя.
От гледна точка на творческия процес положението също не беше розово. Основната работа на Рейчъл беше да издирва истински модели на Халстън в Ел Ей, но издаваното в Лондон списание „Харпърс Базар“ цитира нейно изказване, от което излизаше, че тя е творческият директор и това определено разстрои Марко.
В действителност Бони объркваше главите на дизайнерите ни с противоречиви заповеди, догадки и намеси, а отношенията й с Рейчъл се влошаваха все повече. Трябва да призная, че бях прекалено заета с „Джими Чу“ и други неща и бях изпуснала положението от контрол. Бях толкова изтощена и претоварена, че най-доброто, което можах да направя, беше да помоля Рейчъл да се оттегли, което ме накара да се чувствам много зле – накарах я да изглежда като изкупителна жертва.
А това беше само първият сезон. Всичко тепърва предстоеше.
През пролетта на 2008-а с Крисчън бяхме в Ню Йорк и съвсем импулсивно предложих да разгледаме пазара за недвижими имоти и да видим какви апартаменти се продават.
От известно време обмислях да се преместя в Ню Йорк, но не бях наистина готова да купувам. Тогава се влюбих. Едгар Бронфман Младши продаваше последните два етажа от малка сграда на Горен Ийст Сайд. Построена през 1913 г., сградата някога била частен пансион. Толкова много ми напомняше на апартамента ми в Лондон, че купих имота като на шега.
Като се има предвид, че Крисчън живееше в Ел Ей, Ню Йорк още отначало имаше определени предимства пред Лондон. Но имаше още нещо. В онзи момент, изглежда, всичко ме тласкаше към града, особено по отношение на Минти. Вече нямах семейство в Лондон, а и когато с Матю се разведохме, той се премести в Ню Йорк. Според мен е много важно момичетата да растат близо до бащите си. Освен това ми беше трудно без близки хора наоколо, защото когато пътувах по работа, не можех да разчитам на никого за Минти, освен на бавачката. Ако живеехме в Ню Йорк, щеше да бъде близо не само до баща си, но и до чичовци, лели и братовчеди. Вече бяхме започнали всяка година да ходим в Ролинг Рок – имението на Мелън в Пенсилвания, където се срещахме с дузини малки представители на фамилията. За мен беше важно дъщеря ми да расте с чувство за принадлежност към нещо повече от нашата семейна двойка.