С оглед естеството на бизнеса нямаше никакво значение дали работя от Лондон или от Манхатън. И все пак местенето в друг град на друг континент щеше да бъде изключително сложно и нямаше да се случи от днес за утре.
Когато се върнах в Лондон, отидох на вечеря с Джош в „Киприани“ и го попитах какво мисли за идеята да преместим управлението в Манхатън.
Самият той беше роден в града и мисълта да се върне там го вълнуваше. Отговорът беше: „Мисля, че идеята е страхотна“. След това обаче проведе разговор с „Тауърбрук“ и промени мнението си на 180 градуса.
Мисля, че „Тауърбрук“ възразяваха поради обичайните причини: страхуваха се да не загубят контрол. В най-добрия случай можеха да понесат аз да се преместя, но само ако това нямаше да рефлектира върху EBITDA, този Свети Граал на възможностите за инвестиционни сделки.
Разбира се, пропуснаха да отчетат факта, че вече бях започнала да летя през Атлантика на всеки няколко седмици и страдах от синдрома на професионалното прегаряне. Когато преминаваш през много часови зони толкова често, постоянно страдаш от смяната им, защото никога не се задържаш на едно място достатъчно дълго, за да свикнеш с промяната. Постоянно си в състояние на полусън, а аз вероятно бях прекарала по-голямата част от зрелия си живот в него.
Останах в Лондон за неопределен период, а същото лято наех старата къща на Том Круз в Бевърли Хилс. Беше прекрасно място в стила на Тюдорите върху площ от 3-4 акра, извън Сънсет, с дълга, лъкатушеща алея. Крисчън дойде, за да прекараме август заедно и изглеждаше, че нещата се подреждат. Предстоеше да пуснат нов сериал с негово участие в ролята на таен агент, някакво подобие на „Самоличността на Борн“ със заглавие „Врагът в мен“. Дори изневиделица с мен се свързаха от холдинга за луксозни стоки „Лейблукс“, за да ми предложат 350 милиона лири за „Джими Чу“.
С „Халстън“ нещата продължаваха да затъват. Точно преди началото на втория ни сезон през август, Марко напусна. Все пак трябваше да представим колекцията, така че се обадих на Шарлът и я помолих да дойде и да помогне с оформянето на програмата. Двете с нея отлетяхме за Ню Йорк и вместо пълна модна програма, направихме нещо като презентация в Музея на модерното изкуство и така успяхме да спасим положението поне за известно време. Дори Емануел Алт от френския „Вог“ забеляза стила, който бяхме създали.
Върнах се в Лондон, където присъствах на благотворителна вечеря с лорд Джонатан Марланд, мажоритарен собственик в „Хънтър“ – компанията, която произвеждаше прословутите ботуши „Уелингтън“. Казах му, че трябва да си сътрудничим. „Ще влеем вашите уелита в ДНК-то на „Джими Чу“.
На церемонията по връчването на Оскарите предишната година бях видяла една стилистка, която носеше уелита и дънкова мини пола и си помислих, че изглежда страхотно. Не след дълго Кейт Мое се появи с ботуши „Уелингтън“ на фестивала „Гластънбъри“. Ботушите определено излизаха от фермите и градините, за да отидат на улицата.
В края на краищата изяснихме детайлите и бяхме готови: взехме традиционните уелита, зелени гумени ботуши, сложихме им щампа на крокодилска кожа и планирахме да ги пуснем в продажба през януари 2009 г.
В края на лятото двамата с Джош отидохме в Париж, за да отворим нов търговски обект на улица „Сент Оноре“, а след това преместихме миланския магазин на по-добро място. Продължавахме да откриваме обекти в Северна Америка, но вече разполагахме с четиридесет и почти бяхме достигнали тавана.
Предвиждахме продажби за над 200 милиона долара и EBIDTA от 44 милиона долара.
След това дойде 14 септември 2008 г. „Лемън Брадърс” се сринаха, световната икономика рухна, а бизнесът с луксозни стоки сякаш беше бутнат от висока скала. Хората просто спряха да купуват. Положението стана толкова лошо, че дори клиентите, които купуваха, започнаха да молят за кафяви хартиени торби, за да не развяват логото на луксозната марка като гирлянд. Бизнесът се срина с 30%.
„Тауърбрук“ виждаха същия спад в другите си бизнеси, така че не можеха да обвинят само нас. Обаче бяха натоварили „Джими Чу“ с дълг от 80 милиона лири. Споразумението, което бяхме подписали, ни задължаваше да плащаме по милион на месец, затова най-важното беше да продължим да поддържаме високо надежден постоянен паричен поток.