Не беше изненадващо, че „Лейблукс“ спряха да се обаждат, макар че според мен просто изчакваха да отмине икономическата буря, за да ни грабнат на много по-ниска цена от първоначалните 350 милиона лири, които бяха предложили.
Намирам за забележително, че кризата доведе до нуждата от по-високо качество на луксозните стоки. Клиентите все повече търсеха известни марки, на които могат да разчитат и да вярват. Пазарът беше по-подходящ за инвестиции в дрехи, отколкото за импулсивни покупки.
Осем години по-рано президентските дъщери носеха „Джими Чу“ на церемонията по встъпване в длъжност на баща си. През януари 2009-а първата дама Мишел Обама присъства на полагането на клетвата с патентованите кожени обувки тип „деколте“ на „Джими Чу”.
Не след дълго уелитата ни „разбиха” магазините и въпреки че се продаваха за 250 лири чифта, линията вървеше наистина страхотно. Повишаването на приходите беше от голямо значение за справянето със спада на икономиката, а беше повратен момент и за „Хънтър“.
Скоро след това „Ейч енд Ем“ се обърнаха към нас с още по-смела идея. „Ейч енд Ем“ е шведски търговец на дребно с две хиляди магазина, които продават дрехи на много, много ниски цени. Искаха да си сътрудничим и в новия дух на строги ограничения, да не кажа глобална депресия, моментът не можеше да бъде по-подходящ. Можехме да разширим аудиторията, докато се занимаваме с нещо забавно, което те кара да се чувстваш добре. Но искаха да направим не само обувки, а цяла линия облекло, което според мен беше гениално. Ян Норд и Йорген Андерсон, хората, които отговаряха за партньорствата, казаха: „Искаме да създадете цялостна визия – чак до мъжкото облекло.“
Джош не беше склонен, но аз харесвах предизвикателството да правим дизайн за цялостна визия на жената, както и на съпруга или приятеля й. Така че оказах натиск. В крайна сметка се оказа, че партньорствата не само привличат внимание, но и носят приходи, които не са свързани с покачването на разходите за нас чрез чудото на лицензирането.
Отидох на вдъхновяващо пътешествие до Маями с Алваро, дизайнера на чанти, където попивах всички тези ярки цветове и дизайн в стил арт деко и пазарувах от благотворителни магазини като луда. Беше много мотивиращо да комбинирам този низ от дрехи с рокли с пайети от 50-те, велур на ресни от 70-те и плетени вълнени жилетки от… Бог знае кога. Шарлът също се включи, взехме любимите си обувки и чанти, дооформихме колекцията с тях и я представихме на „Ейч енд Ем“.
Бяхме пресъздали чанти, обувки и дрехи от една по-ранна епоха, за да подхождат на жената, която носи „Джими Чу“. „Ейч енд Ем“ щяха да се заемат с целия производствен процес и да инвестират пари в реклама, а ние просто щяхме да взимаме процент, докато се възползваме от лавината на благоприятното медийно внимание.
Не мина много време и „Нордстром“ ни дадоха наградата „Марка партньор на годината“, а Джош замина за Сиатъл, за да я получи. Докато обхождал залата, се срещнал с някои хора от бранша, които се пробвали с ботуши „Уг“. Обади ми се и попита: „Какво мислиш за сътрудничество с „Уг“? Ще навреди ли на имиджа ни?“.
Такова начинание беше малко рисковано, защото „Уг“ бяха станали много масови. В същото време имаха дързостта да прекрачат всички граници. Всяка жена, без значение доходите й, която има шкаф за обувки и кредитна карта, има чифт угове, така че ги слагам в категорията на сладките прегрешения. Реших, че едно партньорство може да бъде наистина забавно.
Започнахме да мислим как може да се осъществи, а след това по някаква причина Сандра самоволно решила да им покаже нейни проекти за дизайн и изпратила скиците, без да ги съгласува с мен.
Следващото нещо, което се случи, беше, че Джош ми се обади с думите: „Трябва да дойдеш и да оправиш нещата“. Шефовете на „Уг“ бяха ужасени от онова, което бяха видели.
Подготвих дизайни, които много по-добре представяха ДНК-то на „Джими Чу“ и изпратих новите скици. Всички бяха щастливи.
За пускането на колекцията наехме фотографа Инез ван Ламсуирд, за да снима Амбър Валета на мотор, обута в угове „Джими Чу“, с разрязани джинси и винтидж кожено яке. Същото тримесечие продажбите ни скочиха до небето и приключихме с нетни приходи в размер на 4 милиона лири.
Оскарите вече се бяха превърнали в рутина за нас и бяхме толкова добре позиционирани в Холивуд, че беше излишно да се напъваме. Мениджърите и стилистите просто идваха в хотела и си взимаха обувките. Но през останалата част от годината винаги правехме някакво събитие, на което звездите получаваха подаръци. Сядах и казвах: „Изпрати това на еди-кой-си“, но с разрастването на бизнеса имахме нужда от някого, който да следи с какво се занимават жените, с които искахме да асоциираме марката. Тогава наех Аманда Кайм.