Освен че водеха братята ми за носа, имаше и нещо като упорит наивитет или пожелателно, дори фантастично, мислене. „Татко винаги е казвал, че всичко трябва да се дели поравно, така че трябва да получим половината от всичко, което Тамара притежава.“ Но въпросните 64 хиляди акции не се бяха появили от нищото в моя фонд, бях рискувала милиони и се скъсвах от работа, за да ги спечеля. Разбира се, че нямаше да получат половината от тях. Вече бяха взели половината, която им се полагаше.
Всичко, което казваха, беше абсолютно безсмислено. Продължавах да мисля, че всичко, което трябва да направят, е да обяснят на майка ни как се случват нещата. Но никой никога не го направи.
Дори изпратихме резюме на сделката с „Лайън“ на Джошуа Рубинщайн, адвоката на майка ми в Ню Йорк, и той призна, че съм права, че парите ми плюс дяловете, които бяха обект на сделката, бяха равностойни на онова, което майка ми получи, така че подялбата беше петдесет на петдесет, точно както трябваше да бъде. След това обаче смени плочата.
Стана ми ясно, че за подходящата часова ставка, адвокатите и финансовите консултанти са повече от щастливи да се занимават дори с обречени каузи, колкото е възможно по-дълго. Осъзнах, че трябва да продължа напред и да се махна от Лондон. Просто имах нужда от промяна.
Преди да стане възможно да преместя в Ню Йорк, трябваше да прехвърлим договора ми към американския „Джими Чу“. Срещнах се с Джош в кабинета ми в Лондон и обсъдихме как ще се случи това, дали ще имам един асистент в Лондон и един в Ню Йорк и как ще се придвижваме напред-назад.
Вече бях планирала да остана в къщата на едни приятели в Сейнт Барт за Великден и макар че бях съсипана, с Минти заминахме за островите. Тя сменяше училищата, което означаваше, че можем да прекараме целия месец заедно – нещо изключително необходимо сред всичкия този стрес, пътуване и дълги часове разделени. Очите ми все още се пълнят със сълзи, когато мисля за нея, сама вкъщи, само в компанията на бавачката през цялото това време.
Въпреки това месецът на Сейнт Барт не беше приятен. Рамез бавеше заема и докато ми изтръгваше отстъпки, парите ми свършиха, а на хоризонта се задаваше процесът и бях стресирана до обезумяване. Единственото, което ме спаси, беше Минти.
В епохата на глобалните комуникации островите всъщност не са никакви острови. Бони се обади и попита дали може да дойде да ме види. Нищо не се беше променило към по-добро в творческия екип на „Халстън“, следващото ни портфолио за модните редактори беше ужасно, а връзката й с останалите служители беше започнала да се разпада. Но в края на краищата не разполагах със свободен ресурс, за да се справя с това. Всеки ден разговарях с адвокатите си по телефона за делото срещу майка ми и им казвах просто да ме отърват от това. Да го уговорят. Вече нямаше значение и не ми пукаше.
Тогава пристигна друга пратка по „Федекс”, този път с документи от „Тауърбрук“. Вместо просто да преведат предишния ми договор за американската компания, бяха преработили споразумението така, че да включва подробности от разговора ми с Джош, които бяха надлежно оформени в юридически текст.
Адвокатът ми Андрю Робъртс го погледна и ме попита дали съм знаела, че ще включат всички тези промени.
Нито една от промените не беше шокираща. Действието ме тревожеше. Изглежда, всичко, което казвах, се докладваше, все едно телефоните ми се подслушваха, а след това са направили промените официално, без дори да го обсъдят с мен. Очевидно липсваше каквото и да е доброжелателство и доверие.
Обадих се на Рамез и казах: „Когато обсъждах логистиката с Джош, не знаех, че преговаряме нов договор. Няма да подпиша това“.
Отговори ми в типичния за него стил: „Няма да ти отпусна заема, докато не подпишеш този договор“. Беше в позиция да ми покаже болезнено ясно кой командва и изглежда му доставяше удоволствие да го прави по възможно най-грубия и жесток начин.
Така бях принудена да сключа споразумение, което не исках да подписвам, за да получа заем с невъобразим лихвен процент.
Напомня ли ви на някого? Чувствах се като в епизод на „Семейство Сопрано“. Добре, че не ме оставиха заключена в багажника на кола, паркирана на летище „Нюарк“.
На 2 май двете с Минти пристигнахме в Ню Йорк – деня преди Институтът по костюмите да даде годишната си галавечеря в музея „Метрополитън“. Хората наричаха това събитие „модните Оскари“, защото се събираше целият моден свят, както и по-младите и бляскави богаташи от Холивуд.