Джърси приличаше на мрачен дом за стари хора, в който времето винаги е лошо. Когато пристигнах, се настаних в единствения петзвезден хотел на острова, който ми напомняше прекалено много на Фолти Тауърс въпреки високата си категория.
Времето не се оправи в течение на почти четирите седмици, през които бях там, така че всеки ден след закуска една кола ме взимаше и ме откарваше до средновековния градски площад, където се намираше съдебната палата. За щастие, адвокатът на противниковия лагер Бевърли Ласи от Сейнт Хелиър се съгласи да присъствам в залата, но като изключим това, отношението й беше доста хладно.
За да компенсира липсата на дружелюбие, в първия ден на процеса разсилният се приближи към мен и ми подаде малко листче хартия: „Госпожо Мелън, бихте ли дали автограф за племенницата ми?“. Беше касова бележка за първия й чифт „Джими Чу“.
Съдебната система в Джърси е средновековно френска. Няма съдебни заседатели, а двама честни граждани, наречени джурати, които изпълняват тяхната функция, макар да отсъждат според фактите, а не според закона.
Седях и слушах встъпителната реч на адвоката ми, Антъни Робинсън, също от Сейнт Хелиър и останах впечатлена от яснотата, с която изложи казуса. Случаят щеше да се върти около коментираното на две срещи – първата, на която се одобри продажбата на акциите на „Финикс“ на „Лайън“, и втората в хотел „Пелам“, на която се договори как ще се разпределят приходите от продажбата между двата семейни фонда. Освен това централен въпрос щеше да бъде и валидността на един документ – клетвена декларация, за която страната на майка ми претендираше, че й дава признато право върху 32-те хиляди акции, които тя си беше присвоила незаконно. Веднъж подписана от попечителя, клетвената декларация се смята за неотменима.
Ние от своя страна разчитахме на изясняване на техническите финансови въпроси, които бяха в основата на спора: акциите, дийп дискаунт бонда и заема, и институционалния стрип, който представляваше акциите и беше прикрепен към разписката за заема. 360-те килограма доказателствен материал в помещението демонстрираха факта, че акциите и разписките за заема в тези трансакции винаги се прикрепяха една за друга, защото едното беше маркер за другото. Единствено това доказателство безспорно показваше, че акциите бяха свързани с мен и моята реинвестиция в „Джими Чу“ и нямаха нищо общо с майка ми.
В ярък контраст с вещината на Тони при боравенето с детайлите, на мен ми се струваше, че адвокатът на майка ми не разбира абсолютно нищо от тези неща. Изглеждаше недостатъчно подготвена, което ни учуди: това някаква измама, която използваше заблудите на майка ми ли беше? Да не би да ни разиграваха театър а ла потьомкинско село* само заради таксите? Това би обяснило всички ругатни и тормоз – знаеха, че не разполагат с нищо.
[* Потьомкинско село – според легендата Григорий Потьомкин издига по бреговете на река Днепър фалшиво село, за да заблуди и впечатли Екатерина II по време на пътуването й до Крим през 1787 г. – Б.пр.]
Бях помолила терапевта ми Мартин Фрийман да ме придружи на процеса и двамата бяхме изненадани да открием колко прилича всичко това на случващото се в клиниките за лечение на зависимости. Когато се опитваш да се освободиш от наркотиците и алкохола, денят ти е подложен на строг контрол, за да ти помогне да преодолееш хаоса в живота си. Лечението ти помага да се върнеш към рутина, съобразена с цикличността на деня и нощта. Принуден си да намираш време за хранене и други ритуали, които дават усещане за структура.
На практика съдебните процеси в Джърси протичаха по един и същ начин всеки ден. Всеки следобед, след отсрочването, двамата с Мартин се връщахме в хотела, пиехме чай, хрупахме маслени бисквити и пушена сьомга, която беше единственото първокласно нещо в менюто, и прекарвахме по един-два часа в преработване на фактите и емоциите. След това тренирах и си лягах.
Майка ми беше тази, която ме съдеше, затова след два дни на въвеждащи речи и отстъпки, дойде време за показанията на нейните свидетели. Точно това исках да чуя: как беше конструирана тази сложна фантазия и как майка ми беше успяла да въвлече в нея толкова много други хора, включително професионалисти, които не би трябвало да й се връзват.
Радж Пател, счетоводителят на фондовете, беше първият на свидетелското място. Задавайки въпроси от много различни ъгли, Тони Робинсън започна да „остъргва“ артефактите на истината, която търсеше, като археолог със стоматологична мотика. По време на този дълъг и скучен процес той успя да изолира скритите лъжи и грешни допускания и да изтъкне неоспоримите факти в наша полза.