Всеки ден в продължение на три месеца посещавах търговското училище и междувременно продължавах с терапията си. Старите ми оправдания бяха останали във „Фарм Плейс” – сега имах опит в оправянето на легла и чистенето на тоалетни и това ми даваше готовност да изградя живота си отначало, на една много по-солидна основа.
В същото време, за да продължа с истинската терапия, се потопих в света на Анонимните наркозависими. Създадох нови приятелства, но освен това срещнах много познати хора, за които до онзи момент дори не подозирах, че също са зависими. Исках да поддържам връзка със старата тайфа, но си спомням, че когато веднъж излязох с Тара и Емили, се почувствах толкова не на място, че се разплаках и избягах.
Като се има предвид обсесивната ми натура, да се гмурна в света на Джими означаваше да прекарвам много време в опити да почистя и подредя. Това място винаги тънеше в хаос и докато метях, наблюдавах как Джими оформя калъпи отзад с двама работници от Малайзия или опъва горните части на обувките. В това време племенницата му Сандра – млада, слаба с дълга тъмна коса и бретон – седеше на работната си маса, режеше шаблони и шиеше.
Както щях да науча по-късно, Сандра беше ключова фигура в работата и душевния свят на Джими. Беше родена на остров Уайт, където майка й и баща й държали китайски ресторант. Искала да учи в модно училище, но родителите й отказали, така че заживяла със сестрата на майка си – Ребека, съпругата на Джими. Сандра прекарала една година в Централния колеж по изкуство и дизайн „Сейнт Мартин“, а след това, през 1989 г., започнала да работи за чичо си.
Докато се учех на търговия в Хакни, с баща ми провеждахме нещо като кухненска магистърска програма по бизнес администрация. Дори заведох Джими на Честър Роуд за един-два урока. Баща ми му каза: „Никога не трябва да приемаш сделка, ако не делиш поравно с инвеститорите. Петдесет на петдесет.“ Добър съвет, но само след няколко години сами щяхме да се хванем в капана му.
Още от самото начало баща ми даде да се разбере, че за него не представлява интерес да бъде инвеститорът, който притежава останалите 50%. Той искаше да изляза на улицата и сама да набера капитал. Представих идеята на моя приятел Доди, сина на Мохамед ал Файед и собственик на „Харъдс“, и на още няколко от богатите дружки на баща ми. Направих презентация, в която бях включила материали от „Вог”, възхваляващи Джими, но всички отказаха. Нито аз, нито Джими имахме стабилния опит, който инвеститорите търсеха.
Междувременно усещах, че между мен и баща ми се изгражда връзка, която така и не се бе създала, докато бях дете. Той беше много успешен предприемач и на двама ни предстоеше да разберем дали съм наследила нюха и уменията му. Със сигурност имах други таланти и бях придобила способности и познание за конкретния пазар и поколението, на което исках да продавам обувки. След три месеца в Хакни сметнах, че съм демонстрирала на Джими и на баща ми цялата решителност, която имаха нужда да видят, но все още не бях привлякла никакви инвестиции. Татко се свърза с приятелите си Дейвид и Фредерик Баркли, собственици на „Риц“, на вестниците с марка „Телеграф“, както и на други престижни активи. Те се съгласиха да инвестират 100 000 лири, а татко реши да вложи още 50 000. Но когато размисли, каза: „Знаеш ли какво? За толкова пари ще го направя сам“. Отказа предложението на Баркли и се свърза с адвокати, които да започнат преговорите по договора. Щяхме да пуснем линия конфекция и да отворим верига бутици под името „Джими Чу Лимитед“.
Задачата на Джими беше да изготви дизайна на обувките, като същевременно запази собствения си бизнес извън споразумението. Нашата роля беше да осигурим начален капитал, мениджмънт и бизнес експертиза. Всяка страна, от едната – аз и баща ми, а от другата – Джими, щеше да притежава дял от 50%. (Привидно Джими се съгласи да даде на Сандра част от неговия дял, но така и не го направи.) Татко щеше да бъде председател на борда. Аз щях да съм управляващ директор, отговорен за производството, маркетинга и рекламата.
През май, 1996 г” подписахме договора във всекидневната на Честър Роуд. Беше голям, тежък куп хартия с много сложни юридически клаузи, които само засилиха безпокойството на Джими. Той изглеждаше ужасен, все едно всеки момент щеше да избяга. Слава Богу, беше си наел адвокат от „Шилингс“, който през цялото време му повтаряше: „Джими, сделката е добра. Наистина си я бива. Трябва да подпишеш.”