Разбира се, по-рано господин Рубенщайн беше прегледал всички документи и беше казал на майка ми, че няма никакви шансове. Но явно след това бе сменил плочата. Не можех да повярвам, че такъв авторитетен експерт е толкова жаден за отработени часове, но със съгласието си да участва, той, изглежда, подкрепяше допускането, че дори най-лудите измами имат право на скъпо експертно представяне.
Една стара адвокатска поговорка казва: „Когато законът е на твоя страна, докажи закона. Когато фактите са на твоя страна, докажи фактите. Когато нито законът, нито фактите са на твоя страна, атакувай ответната страна“. За нещастие, атаката, която майка ми беше избрала да насочи към мен, беше чрез господин Рубенщайн.
Писмените му клетвени показания бяха толкова оскърбителни за мен – тонове мъже, с които съм спала, щури партита, на които съм присъствала – че съдията отказа да допусне да се четат в съда. Разбира се, целият този боклук беше предоставен от майка ми. Тя беше абсолютно безсрамна в опитите си да ме опозори, като ме представи като вселенското зло, една напълно лишена от морал интригантка. Колко любящо беше от страна на една майка публично да обрисува дъщеря си като никаквица.
След като моралното убийство на личността ми не беше допуснато на скамейката, показанията на Рубенщайн се насочиха към предполагаема нестабилност. За щастие, Тони беше брилянтен в кръстосания разпит: колко пъти точно сте се срещали и с госпожа Мелън? За колко време? И как достигнахте до заключението за нестабилност? Тази преценка на някаква професионална квалификация ли се основава?
Рубенщайн продължаваше да избягва въпросите за това как е разбрал нещо с „по мое мнение”. Реакцията на Тони беше гениална: „Като се има предвид, че не сте наясно с фактите – осведоми го той, – не се ли чувствате неудобно да се кълнете в показанията си пред този съд и да изказвате тези теории? Вие сте професионалист. Вие сте адвокат, господин Рубенщайн. Всичко, което съдът иска от вас, е да изразите безпристрастно разбирането си за фактите. Не да изказвате мнението си, основано на нещо чуто от господин Морган и госпожа Иърдай, което може да е било изразено доста витиевато. Все още ли сте убеден в това, което казвате?“.
Рубещайн отговори: „Убеден съм в мнението си за нещата, които са се случили“.
Майка ми беше довела Грегъри и Дениъл да свидетелстват срещу мен, но когато те застанаха на свидетелското място, тя отиде и седна в едно кафене на отсрещната страна на улицата. Все едно хвърли синовете си на вълците.
Докато слушах Дениъл да отговаря на въпросите на адвоката, не можех да спра да мисля за всички пъти, в които бях плащала престоите му в клиники за лечение на зависимости и как му бях купила кола, когато се премести в Ел Ей. Спомних си как веднъж изпадна в рецидив и изхвърли майка ми от собствената й къща, отказвайки да я пусне обратно, така че се наложи тя да остане при приятелка за няколко дни.
След това изникна образът на Грегъри, с когото трябваше да деля стая в продължение на шест месеца на Полуострова, защото майка ми беше прекалено стисната, за да плаща за допълнителна, а той беше твърде слабохарактерен, за да се изнесе. Една вечер той беше излязъл на среща и, когато се върна, тя, съвсем в стил „Скъпа мамо“, захвърли по него с писък куп дървени закачалки.
Защо никога не намериха начин да избягат от схватката й и да живеят собствените си животи, не знам. И двамата бяха големи момчета, доста над 1,80 м., вече бяха прехвърлили трийсетте, а все още се държаха за полата на майка си.
Спомням си, че Дениъл много преди това каза: „Толкова е нечестно. Умря точно, когато беше дошъл моят ред“. С което имаше предвид, че е дошъл неговият ред татко да го „направи успешен“. Това, което те никога не разбраха, е, че някой може да инвестира пари в идеята ти и да ти даде насоки, но въпреки това трябва да си размърдаш задника и да я реализираш.
В показанията си братята ми продължаваха да повтарят, че желанието на баща ми било приходите от инвестициите в „Джими Чу“ да се разделят поравно. Тони контрира: точно така. Никой не оспорва тази делба. Въпросът е какво означава „поравно“. Те вече получиха своите 50%. Спомнят ли си, че в сметката им вече се бяха появили 22 милиона лири?
Но те продължаваха да повтарят мантрата за „допълнителните“ акции, сякаш току-що бяха намерили няколко монети под възглавниците на дивана. Противно на всички доказателства, те никога не проумяха напълно, че акциите, които наричаха „допълнителни“, всъщност се появиха след продажбата. Появиха се, заради съвсем отделна трансакция, която нямаше нищо общо нито с „Финикс”, нито с майка ми, нито с братята ми. Бях инвестирала парите си в новата компания, създадена от „Лайън“. Тези 64 хиляди акции представляваха нова и съвсем различна инвестиция.