Не беше чак толкова трудно за разбиране, освен ако не съществуваше някакъв дяволски разум, който умишлено да го усложни.
Бях прекалено изтощена, за да летя до вкъщи за уикенда, но за сметка на това приятелката ми Елика Гибс дойде, за да ми окаже морална подкрепа, а също и за да погледа представлението.
Голямото събитие щеше да е в понеделник – майка ми щеше да е първият свидетел на скамейката. Но след като беше чула, че синовете й не са се справили особено добре, тя изглеждаше разколебана в убеждението си в своите фантазии.
Двете с Елика седяхме в съдебната зала и чакахме възобновяването на процеса, когато Роб Гарднър, важна част от нашия правен екип в Джърси, дойде и каза: „Може ли да разменим няколко думи?“.
Кимнах в очакване на онова, което има да ми каже.
„Предлагат среща. Искат да направим още един опит да се споразумеем“.
С Тони се съгласихме, а адвокатите започнаха да търсят помещение с достатъчно голяма маса, около която да седнем.
Няколко минути по-късно двата екипа се бяха събрали без изключения. От едната страна бяхме аз, адвокатите и доверениците ми и Мартин. От другата – Бевърли Ласи, Майк де Фигередо, Грегъри (по някакви причина Дейниъл не беше допуснат) и накрая, в блестящия си вид, облечена в костюм „Шанел“ от черно и бяло букле – майка ми.
Не я бях виждала отблизо от четири години – изглеждаше невероятно. Всички остаряваме, а само Бог знае какво правеше тя, за да забави процеса. Все пак цялото й време беше отдадено на това.
Всички бяха затаили дъх в продължителна тишина и я чакаха да заговори, но тя дори не можеше да ме погледне. Седеше с кръстосани ръце и крака в отбранителна позиция, със свити, почти нацупени устни на извърнатото й лице. Изглежда се чувстваше много неудобно, защото беше изпаднала в ситуация, която беше напълно извън нейния контрол. Изучавах лицето й, но не знаех какво очаквах да намеря там. Още от най-ранна възраст търсех признаци на любов или поне на приемане, но никога не получих от тази жена нещо различно от болка.
Госпожа Ласи откри срещата с доста захаросано въведение, в което говори за себе си и децата си. Очевидно майка ми я беше обработила с обичайните приказки за неблагодарното дете и за това колко е ужасна дъщеря й. Мартин обаче я прекъсна: „Спестете ни го. Това не е семейна терапия“.
Но в действителност конфронтацията беше много по-добра от терапията. Сигурна съм, че на всички останали майка ми им изглеждаше съвършено сдържана, но аз имах интуиция за нейния гняв и въпреки това не извръщах поглед. Стоях лице в лице с най-големия си демон и това не беше някакъв облекчаващ болката пренос или възстановяване на спомените от детството в изкуствената защитена среда на стаята за терапия. Бях изправена пред действителния човек, тук и сега.
Изневиделица Грегъри каза: „Може ли да прекъснем за малко? Тамара, искам да говоря с теб“.
Определено нямах нищо против, затова двамата излязохме навън и запалихме по цигара.
Беше доста неловък момент – стояхме на стълбите на съдебната палата в мрачния и дъждовен ноемврийски ден. Разчупих леда: „Разбирам с какво чудовище се бориш“.
Видях, че погледът му се проясни. Беше написал клетвените показания през февруари, а сега беше ноември. Изглежда, срещата ни смекчи позицията му. „Това е лудост – каза. – Не искам да участвам. Не ми пука за парите.“
Погледна надолу и поклати глава: „Каква кучка!“.
Засмях се. Никой от нас никога не беше използвал тази дума, но тя беше единствената подходяща. „Да, отвърнах. – Каква шибана кучка!“.
Това беше един споделен миг, вербална връзка, като онзи специален начин, по който използвахме „Хаус ъф пейн“, за да си дадем сигнал, когато тя излиза.
Върнахме се вътре и Грегъри каза: „Не искам да говорим повече. Нека Тамара вземе всичко“.
Но предложението му стигаше доста по-далеч, отколкото беше склонна да отиде госпожа Ласи.
Увъртахме известно време, а после Де Фигередо направи предложението си. Прекратяване на процеса и използване на замразените 4 милиона за покриване на съдебните разноски.
Нашата група се оттегли в друга зала, за да обсъди новата оферта, но ни отне не повече от 30 секунди, за да стигнем до извода, че това са пълни глупости. Процесът се развиваше добре за нас, а това предложение беше стъпка назад. Защо трябваше да се отказваме сега?
Когато срещата свърши, Мартин се обърна към мен и каза: „За пръв път разбирам с какво се бориш в действителност. Господи, Тамара, мисля, че майка ти е социопат“.