Поех си дълбоко дъх и очите ми се разшириха.
Случайните хора често раздават психологически етикети прекалено свободно, но в случая Мартин говореше съвсем буквално, като професионалист.
Върнах се на мястото си до Елика в съдебната зала и за пореден път зачаках да се възобнови процесът. Тогава влезе майка ми и веднага я извикаха на свидетелската скамейка.
„Изглежда добре, каза Елика. – Надявам се, че няма да заблуди тези стари кучета.“
Показанията на майка ми се основаваха на това дали подробностите около сделката между „Финикс“ и „Лайън“ са й били подходящо обяснени на срещата през ноември 2004 г., преди да одобри прехвърлянето. Твърдеше, че е била оставена в неведение и че ако разбирала напълно всички въпроси, може би щяла да направи различен избор между пари в брой и реинвестиране. Разбира се, в действителност никой не й предложи такъв избор – не защото бях скрила нещо, а защото „Лайън“ искаха да си разчистят пътя.
Тони представи като доказателство дневния ред на Ник за срещата през ноември, а на него бяха и многословните бележки на довереника, които показваха болезнено подробно колко внимателно бяха обяснени всички точки.
Адвокатът ми показа и факса, който бях изпратила на майка ми в Калифорния, в който излагах всички възможности, такива каквито бяха, включително и това, че реинвестиране на капитала й вероятно няма да е възможно.
Докато разглеждаше доказателствата страница след страница, изглеждаше разтревожена от откритието, че онова, което има значение, са фактите, а не желанията й, недоволството или красотата й. Продължаваше да повтаря: „Аз съм съпругата на председателя на борда“, сякаш това обясняваше всичко и тази престижна титла й даваше право да разпределя печалбата както й хрумне.
Когато дойде време за коментарите й за моята личност, започна да се върти около онова, което смяташе, че съдията би искал да чуе от нея като „добра майка“. Изненада всички като каза: „Гордея се с дъщеря си. Тя работи здраво, за да постигне всичко, което има“. Изглежда не осъзнаваше, че високата й оценка за мен подкопава претенциите й и със сигурност противоречеше на всички клевети, които Джошуа Рубенщайн се опитваше да прокара от нейно име.
В действителност тя изглеждаше напълно объркана. Гледаше към другите в очакване да подкрепят гласовете в главата й. Междувременно играеше ролята на възрастната, безпомощна жертва, но винаги любеща майка. В обстоятелства, които можеше да контролира, майка ми се справяше доста добре, дори и да нямаше представа какво се случва. Но сега сама беше разрушила представата за несправедливост.
Нормалните хора са ограничени от отделната реалност на останалите, а това е много полезно. Нормалната грижа за другите стеснява границите на въображението и ограничава скритите патологии.
В клетвените си показания майка ми твърдеше, че съм хипохондричка. Винаги беше казвала, че аз съм лудата, че си въобразявам разни работи и че всички ужасни неща, които й приписвам, са отражение на собствената ми незрялост. Но ето – истински съдия в истинска съдебна зала виждаше, че перфектно изглеждащата ми майка, напълно си беше изгубила ума. Приличаше на Глория Суонсън в края на „Булевардът на залеза“, която в изрядно облекло се взира в светлините на полицейските коли и казва: „Готова съм за близък план, господин Демил“. Лудата беше разкрита – идеалната клиширана развръзка за една съдебна битка.
След като майка ми напусна свидетелското място нямаше още много за казване. Точно тогава, сякаш за да бъде фарсът пълен, госпожа Ласи призова адвоката, за който беше обявено, че е присъствал на подписването на доверителната декларация. Само дето изглеждаше все едно е бил извлачен през оградата. Освен това беше лишен от адвокатски права и беше очевидно, че е алкохолик. Докато седеше пред съда, част от сакото му висеше прокъсана от рамото. Този долнопробен адвокат поддържаше тезата, че е присъствал на подписването, но на кръстосания разпит призна, че е „присъствал“ без в действителност да е бил там.
Ако не ми струваше милиони долари, този цирк би бил доста забавен. Но не знаех дали да се смея, или да плача.
Физически и емоционално бях ужасно изтощена, но до този момент бяхме чули само свидетелите на майка ми. Тони щеше да започне да представя нашата страна на следващата сутрин.
Майка ми и братята ми отлетяха обратно за Лондон, а двамата с Мартин се оттеглихме в „Лонгвил Менър“ за обичайната ни сесия анализи на „фактите и емоциите“ в частната ни всекидневна.
Около 5 часа следобед се обади Майк де Фигередо и попита дали може да дойде. След като Тони се съгласи, Майк се появи около 7 часа. Съгласих се да го накараме да почака малко, а Мартин добави допълнителна нотка неодобрение, като отказа да се здрависа с него.