Седнахме и довереникът се опита да се направи на щастлив, без да признава колко зле се е справил. Подходи към разговора с комбинация от самонадеяност и очевиден страх, че ще настоявам да стигнем до края.
„Знаете, че още нищо не е свършило. Свидетелите ще дават показания с дни“, започна той.
„Нямам проблем с това“, отговорих.
Опитваше се да се хване за някаква сламка, но през цялото време намекваше за какво е дошъл.
„Не можеш ли да ми дадеш нещо? Ами ако оставиш малко пари във фонд за Минти?“
„Точно това започнах да правя още преди години”, казах.
Накрая си дойдохме на думата: те се огъваха.
„Ще се оттеглим, каза той. – Ти взимаш парите, които ти се полагат, и всяка страна покрива собствените си съдебни разходи.“
Не бързах да приема. Можех да продължа да се боря, докато получа справедливост, която щеше да ги застави да платят и моите съдебни разноски. Но вече ми се повдигаше от тази история. Приемането на това предложение щеше да ми спести още десет дни в Джърси и моите 4 милиона лири щяха да бъдат освободени без претенции. А и като се имаха предвид всички абсурди до този момент, нямаше гаранция, че ако продължим да натискаме, ще спечелим.
Тони ме посъветва да приема и аз се съгласих да подпишем споразумение на следващата сутрин.
Същата вечер с Мартин проверихме значението на думата „социопат“ – майка ми покриваше всички критерии на диагнозата. За да сме сигурни, Мартин позвъни на доктор Марко Прокопио, психиатър, и го помоли за коментар. Онова, което каза той, прозвуча напълно достоверно: „Социопатията е единственото личностно разстройство, с което индивидът не изпитва страдание. Вместо това страдат хората около него“.
Насред цялата семейна драма от Лондон продължаваха да пристигат пакети със скици и ми беше трудно да повярвам, че седя в хотелска стая в Джърси и се опитвам да взимам решения, свързани с чанти и обувки. Обикновено се справям доста добре с категоризирането и разпределянето, но накъдето и да се обърнех, цареше объркване, хаос и предателство.
Процесът много приличаше на деформация вследствие поведение на зависимост, пренесена върху реалния свят. Зависимостта консумира пространство. Ако разполагаш с пространство, можеш да започнеш да виждаш детайлите по-ясно и да ги пресееш. Но зависимостта иска да си постоянно ангажиран с действие или с други натрапчивости, които замъгляват действителността.
Когато на следващата сутрин влязох в конферентната зала, Бевърли беше там. Двете се спогледахме и избухнахме в смях, облекчени от безпокойството и напрежението. Толкова абсурден беше казусът им. Тогава забелязах, че тя носи чанта „Джими Чу“.
Половината от възстановените 4 милиона лири отидоха за хонорари на адвокатите, но за мен беше важен принципът. Не исках майка ми да краде от мен или от дъщеря ми. Просто трябваше да направя нещо, за да залича отровното й влияние от живота ми.
Заведохме съдебни дела срещу Ник и компанията му с искане да възстановят таксите. В крайна сметка постигнахме споразумение, платиха значителна част от разходите, въпреки че нямаше признание за вина. В ход е подаване на жалба срещу професионалната некомпетентност на Радж Пател заради съставянето на фалшиви отчети.
Както се случва и в клиниките за лечение на зависимости, когато фактите са неоспорими, в крайна сметка хората се изправят очи в очи с истината. Нямаше съмнение, че съм спечелила, но не изпитвах никаква радост от това, че бях разгромила майка си в съдебната зала. Не такива взаимоотношения бих искала да имам с човека, за когото се предполага, че ми е най-близък и скъп в живота. Все пак напусна тялото ми. Преди процеса в Джърси, я усещах през цялото време в гръдния си кош. Сега стягането беше изчезнало. След като най-накрая разполагах със собствените си пари, а нейните вече не бяха инвестирани в мои начинания, нямаше никакви основания за изнудване или манипулации.
Бях останала последна, но когато излязох на стълбите на съдебната палата в този сив ноемврийски ден, нямаше нищо подобно на Роки Балбоа, танцуващ възторжено с разперени ръце, след като е тичал по стълбите на онзи музей във Филаделфия. Нямаше ликуваща тълпа, нямаше чувство за празник и радост. Наоколо не виждах нищо друго, освен руини. Почувствах се празна и сама.
Единствената позитивна нотка, скрита във всички тези облаци, беше, че плодът на сътрудничеството с „Ейч енд Ем“ току-що се беше появил по магазините. Когато се върнах в мрачния „Лонгвил Менър“ на мрачния остров Джърси, включих телевизора и видях опашки пред магазините. Хората бяха започнали да се редят в 3 или 4 часа сутринта със спални чували. Цялата колекция беше разпродадена за 24 часа. „Ейч енд Ем” обявиха, че това е най-успешното партньорство в историята им.