В продължение на години преди събитията в Джърси страдах от тежки пристъпи на тревожност и нощно изпотяване, които не престанаха, когато процесът остана зад гърба ми. Симптомите ескалираха до степен на истински посттравматичен стрес. Не можех да спя. Бях толкова разсеяна, че ми бяха нужни часове, за да се облека. Не можех да взимам решения и не понасях да съм с хора.
След всичко преживяно, чувствах, че е време за забавление и точно през този мрачен период Карл Темплар, артдиректорът на списание „Интервю“, ми се обади и каза: „Много искаме да направим материал с теб“. И допълни: „Изглеждаш страхотно. Какво ще кажеш за голи снимки?“.
Предложението ми се стори доста дръзко, но така или иначе вече бях разкрила почти всичко за „4 Инча”.
„Може да наемем Тери Ричардсън да заснеме сесията, продължи Карл. – „Чанта „Джими Чу“ или друг продукт на стратегическо място. Какво мислиш?“ Сметнах, че гола фотосесия, докато съм още млада и във форма, направена от един най-добрите фотографи с един от най-добрите стилисти, беше възможност, която едва ли щеше да се повтори.
Казах „Да“.
Направихме интервюто, позирах за снимките, легнала по гръб с обувки „Джими Чу“, цигара и котка, а след това заминах за Сейнт Барт за празниците. За нещастие, остатъчната тревожност от последните няколко месеца реши да ме придружи. Усещах я още от момента на събуждането, а в течение на деня нарастваше. Бях като оцеляла след катастрофа. Продължаваш да караш, а след като възбудата и опасността отминат, започваш да трепериш.
Докато зимата не премина в пролет, всеки следващ месец беше по-лош от предишния.
На Великден Матю се ожени за Никол Ханли, бивша стилистка в „Ралф Лорън“, в дома на Даян фон Фурстенберг на бахамския остров Харбър. Бяха заедно от доста дълго време, а аз много се радвах за тях. Бяха пуснали съвместна модна линия, „Ханли Мелън“, през 2008-а. Минти щеше да бъде шаферка, а скоро в живота й щяха да се появят полубратя и сестри.
Много исках да обградя дъщеря си с колкото се може повече приятели и членове на семейството и причината за това ми се изясни много драматично няколко дни след сватбата. Бях в Лондон и не можех да се прибера за партито за рождения ден на Минти, защото в Исландия изригна вулкан, обгръщайки мен и още милиони хора в облаци вулканична пепел. Ситуацията беше добър урок по смирение. Когато е налице божие дело от такава величина, наистина няма значение дали си в първа, в туристическа класа или имаш собствен самолет. Не можеш да отидеш никъде.
„Джими Чу“ имаше 115 магазина и представителства в трийсет и девет страни, но икономиката все още полагаше неимоверни усилия да се възстанови. През 2009 г. Джош предложи отново да пуснем „Хаус Кълекшън“ като я прекръстим на „24:7“, добавим нови модели и вложим сериозни пари в реклама. Това означаваше да акцентираме върху основата на пирамидата, що се отнасяше до колекцията ни, и той не беше сигурен дали ще се съглася. Но аз казах: „Да го направим!“.
Това усилие доведе до огромен успех, както и до много голям ръст. EBITDA се повиши от 13,5 милиона лири през 2006-а до 50 милиона лири през 2011-а.
Отрицателният ефект от този взрив беше, че собствениците ни станаха алчни и започнаха да ни притискат да повишим маржовете. Казаха ни, че повече не може да използваме кожа, която струва повече от 30 евро за квадратен метър. Но една луксозна марка може да използва само първокласна кожа, която струва поне 50 евро за квадратен метър. Оказваха натиск върху фабриките да смъкнат цените, но те също трябваше да изкарват пари, затова бяха принудени да използват по-евтини материали и да съкращават производствения процес по други начини.
Това означаваше, че нашите обувки „24:7” не изглеждаха по безупречния начин, с който бяхме известни и марката ни губеше облика си на задаваща висок моден стандарт. 80% от бизнеса „Джими Чу“ бяха концентрирани в „24:7“.
Алваро продължаваше да прави страхотни чанти, но след една допълнителна среща с мърчъндайзинга ми стана ясно, че качеството е по-ниско от първоначално заложеното. Нито едно от тези неща не пречеше на продажбите на продукта – на „непосветените“ продължаваше да им изглежда като „Джими Чу“, но за мен това, което бяхме започнали да произвеждаме, не беше моята идея за нашата идентичност. Страхувах се, че се превръщаме в поредното голямо търговско предприятие.