В Италия Анна виждаше упадъка, до който водеха одобрените съкращения в производството. Чрез брат си Масимо ми изпрати съобщение – „Това е началото на края“.
Най-важното за една луксозна марка са иновацията, креативността и качеството, но ковчежниците, които сега контролираха съдбата ни, отдадоха на мърчандайзинга прекалено голямо значение. Винаги гледаха назад и искаха да правим нови версии на стари модели. Но дори когато отдаваш почит на винтидж дизайни, трябва да им придадеш определен блясък, защото модата върви наред. В онзи момент една по-изчистена визия беше изместила отличителния ни тежък стил, но колегите от мърчъндайзинга се страхуваха да следват тенденцията.
Фокусът им върху миналото започна ужасно да ме дразни, а в същото време някои от по-новите хора не можеха да се движат подходящо по границата между секси визията и долнопробния вид. В „Джими Чу“ винаги е имало рок енд рол елемент, но той никога не е бил раздърпан или клошарски.
В „Халстън“ Бони реши да заимства концепцията на „Хаус Кълекшън“ и да пусне винтидж линия, наречена „Халстън Херитидж“ – класически модели на по-ниска цена. Това обаче не променяше факта, че имаше твърде много противоречиви версии за това какво трябва да прави „Халстън“. Бях прекалено заета с „Джими Чу“, за да участвам ефективно, затова сложих край на връзката си с „Халстън“, въпреки че задържах акциите си.
В „Джими Чу“ най-големият изблик на креативност често идваше в края на процеса по дизайна на всяка колекция. В крайна сметка успяхме да намерим начин да задържим този изблик и направихме колекция от специални модели, наречена „Кетуолк“, в която бяха включени точно тези вдъхновения „в последния момент“, и щеше да се продава малко след представянето на основната колекция. Закупчиците вече бяха направили големите си поръчки, но след няколко седмици щяха да се върнат, за да купят и от „Кетуолк“ – това бяха около 10% от поръчките им, които бяха наистина напредничави.
През последните години на пазара се появяваха зелени клонки, придобиванията и сливанията на бизнеси се завърнаха и сред частния капитал се забелязваше известно раздвижване. Съвсем скоро „Тауърбрук“ щяха да започнат да планират продажба, но много бързо Рамез даде да се разбере, че не иска аз да участвам в нея.
„Не се тревожи, каза ми той, – ще си получиш парите.“
През лятото на 2010 г. ударихме джакпота, когато Мадона беше забелязана да излиза от ресторант с чанта „Джими Чу“ с леопардов десен. Такава реклама струваше милиони.
Почти по същото време получих писмо от кабинета на министър-председателя. В него пишеше: „Не е разрешено да казвате на никого, но кралицата ви удостоява с Ордена на Британската империя за приноса ви към модната индустрия“. Предлагаха две дати през октомври за провеждане на церемонията в Бъкингамския дворец и ме молеха да избера една от тях.
Когато новината за Ордена беше оповестена в медиите, получих мейл от Рамез – „Браво!“.
Няколко седмици по-късно, през август 2010 г” Рамез ми позвъни в Хемптънс, за да ми каже, че продават без мен.
Знаех, че това ще се случи. Същата позната история. При всяка сделка партньорите ми се опитваха да продават без мен, а купувачът всеки път искаше да участвам.
Рамез ми казваше, че посланието, което иска да изпрати на потенциалните купувачи, е: „Успяхме да съхраним духа на Тамара и можем да работим без нея“.
Това, естествено, можеше да се случи само в теориите и фантазиите на финансистите, според които не можеше един-единствен човек да е толкова важен и е нужно само далновидно управление, а не определено ниво на вкус или визия за продукта, за да бъде компанията успешна. На което бих отговорила така: кажете това на Стив Джобс.
Частният капитал просто не искаше някоя творческа личност да има такава сила, защото креативността означаваше непредвидимост, следователно – невъзможност да бъде контролирана. В резултат на това се страхуваха от нея и се опитваха да я омаловажат.
Иронията беше, че на фона на всичките им опити да ме изхвърлят от играта, аз бях единственият човек, който участваше в нея със собствени пари. „Тауърбрук“ говореха за собственост върху бизнеса, но те бяха просто един съмнителен екип, който рискуваше чуждите инвестиции и контролираше дълга. Неведнъж Рамез беше казвал на много висок глас: „Аз притежавам тази компания, не Тамара!“. Но той нямаше дълбока връзка с нея нито по отношение на истинския, персонален риск, нито по отношение на продукта.
Скоро след това доста рязко съобщение от Рамез, Джош ми се обади, за да направим някои планове за предстоящата година. Не знам как ми се изплъзна, че може и да не съм в компанията след една година.